25 години щастлив семеен живот - 01 август 2024 г.

 

След 25 години е още по-хубаво!

И не че винаги е било „приказка“, ама то ако няма проблеми, работата ще е чак съмнителна…

Малко късно се усетихме за датата тази година. Дните се нижат, отмятаме разни дребни злободневни ангажименти… За този ден бяхме планирали ходене до Село №2 през асеновградския битак и чак като стигнахме, видяхме че е 1-ви. Така че, не успяхме да си организираме средностатистически прилична годишнина, но пък беше нестандартна и приятна.

Амчи как! Нали е на село - не може да не е приятна!

Не бяхме ходили от месец и половина в село №2 (които, разбира се, на мен ми се струваха двойно повече..)

След поредните рекордни летни температури и суша, се изненадах, че в двора все още имаше някакви признаци на живот. Даже половината ягоди не бяха съвсем изсъхнали! Много жилави растения ще да са това ягодите!

Смокинята беше клепнала уши, а асмалъка придобил кехлибарени оттенъци. Беше се справил прекрасно въпреки липсата на каквито и да било грижи. Неподрязван, непръскан, и, разбира се, неполиван.

Гроздето винаги ме навявало усещане за изобилие.

Като има грозде, все едно има всичко.

А всъщност, грозде у дома се консумира много малко. Когато дядо беше жив, имаше „два реда лозе“. Това беше някаква универсална мярка, не знам колко са били дълги тези редове и дали всички „редове лозе“ са били еднакво дълги (аз мисля не), но на мен нашите ми се струваха почти безкрайни. И, понеже бяха отгоре на един баир, не можеше да се види от единия край до другия, което аз отдавах на сферичната форма на земята! Това ми създаваше чувство за още по-големи мащаби.

Всяка година дядо си правеше домашно вино. С много захар.

На мен ми беше жал за хубавото грозде, когато гледах как пресата го премазва. То мен си ме беше жал за всички плодове, които се консервираха! Толкова много компоти от кайсии! Кому са нужни?! Вместо да изядем плодовете докато са пресни и пълни с витамини! Не го разбирах аз това! Майка и татко се опитваха да ме убедят, че не мога да изям едно корито с кайсии „наведнъж“, т. е. докато не са се развалили. Да, бе! Ми да бяха ме пробвали! Аз си имах друга теория – подозирах, че това е някаква конспирация от страна на гражданите (гражданите = майка и татко), за да може някак кайсиите да се пратят в града. И, понеже не аз, а те не бяха способни да изядат цяло корито наведнъж, си ги правеха на буркани и си ги ядяха по малко!

Вече няма кайсии. Няма и лозе, дълго колкото четвърт обиколка на земното кълбо.

Сега има един асмалък в Село №2.

С кехлибарени оттенъци.

Гроздето е дребно, но сладко и питателно. Почти не усетих нужда от друга храна този ден. И е изобилно. Можеш спокойно да избираш най-хубавите зърна и да изхвърлиш останалото, защото така или иначе, няма как да се изяде цялото това количество. Вино, разбира се, не правим. То и почти не консумираме. След „онова червено сокче“, което изгълточих докато нашите лепяха тапети на село, никога не съм изпивала една цяла чаша вино наведнъж. Предпочитам преживяванията да са ми натурални.

Но да се върна на 1-ви август тази година.

През цялото време поливах. Колко е хубаво да има изобилие от вода! До всеки двор е прекарана вода за поливане от близкия язовир. И е почти безплатна! Независимо колко използваш, плащаш една нищожна такса на година.

Първата ми работа беше да опъна маркуча. Не, щях да излъжа. Първата ми работа беше да опитам да разчистя скелетясалите плевели по „пътечките“ и около ягодите. То пътечки няма… То и ягоди вече почти няма. Взех острата мотика на дядо и започнах внимателно да откосявам високите стебла, които разпръскваха самозалепващи семенца.

Не знам защо изобщо взех мотиката и защо започнах внимателно! След 10 минути вече я бях захвърлила и минала на ръчно изкореняване. Цялата бях навряна в буренаците, потна и покрита от главата до пръстите на краката в залепнали бодилчета. Най-много имах в перчема. Уредих се дори с мазол на показалеца! Мазол от плевене досега не съм правила! Представете си колко корави са били стъблата!

После напръсках с вода обилно наоколо и се събух боса – още едно любимо преживяване, което рядко се сещам да си причиня, но ще се постарая да поправя тази грешка-признак на порастване. Това, значи, големите хора много глупости правят! Толкова е полезно да се ходи бос! И е толкова приятно!

И да си откъснеш плод и директно да го напъхаш в устата, без да го миеш, ммм! Няма такъв кеф!

Посъживи се градинката, смокинята навири уши. Ягодите също вирнаха каквото им беше останало. Надявам се следващото ни ходене да е след по-малък период от време.

Уморена съм да съживявам градини!

Така си мечтая вече да си имам истински моя градина, която да ме съживява мен!