Пусто, пише ми се!

Пусто, пише ми се!

А ще има ли кой да чете?

А има ли значение?

Пише ми се, това е!

„Хвърли хляба си по водата, Защото след много дни ще го намериш!“

Или пък някой друг ще го намери.

Някой като мен.

Някой, който в юруша на този свят има нужда от трохичка за душата.

Както аз продължавам да хрупам сухите трохички, паднали от  блога на Гери Даскалова.

Тя не знае.

Може би.

Планирам някой ден Съдбата да ни срещне.

Но засега тя не подозира за мен. Предполагам.

Дали е добре или не, не знам. Някой ден и това ще се разбере. Търпение.

Липсва ми. Търпението. Много.

Веднъж, докато гледахме едно видео в YouTube с големия ми син, блогърката, която го беше заснела каза, че се е провалила с порастването. „Тая не е добре“ – отбеляза той. „Че защо пък чак да не е добре? – опонирам аз – и аз не успях да порасна!“ „Да, ама ти няма да го кажеш!“

Еййй… Не ми дава да се излагам! Разбирам го. Кой млад мъж иска да има майка, която не е успяла да порасне?!

Еми на, не успях!

Ама мен това не ме притеснява! Всъщност, никога не съм искала да пораствам! Е, исках да стана голяма, за да мога „да правя каквото си искам“… И да, казваха ми, че няма да мога да правя каквото си искам, ама аз не им вярвах! А са били толкова прави!

Станах голяма, ама не успях да порасна.

И сега какво?

Пише ми се.

Защо спрях? Най-вече защото тая работа със снимките е много сложна – и подбора, и обработката, и качването… и накрая, след време откривам, че я снимка ми е изчезнала от публикациите, я някоя буква, я думите се слели… На харизания кон зъбите не се броели… (Платформата е безплатна.) Еми, няма да ги броим. Ще пиша, пък! Без снимки. А може и без букви.