31 Декември 2022 – Поредна равносметка и още нещо

 

Неусетно се изниза и втората година откак започнах блога. Ако не ми беше станало традиция да пиша на 31 декември, нямаше и да забележа!

2022-ра – дълга, претоварена и изморителна, но пък здрава и съзидателна беше тя за мен, а мога да кажа и за цялото семейство.

Градината отбеляза напредък, но аз не можах да му се порадвам много.

Опитах да пиша редовно в блога, но сякаш всички вселенски сили се насочиха срещу това и след първите 5 публикации, се предадох (не без бой).

Направих още няколко опита да подготвя нови статии, но доникъде не стигнах :(

Ето един от тях:

* * *

Бях в приказка

И съжалявам, че не направих достатъчно снимки!

Но и не съжалявам, че не се увлякох по снимане, вместо да се отдам на преживяването.

* * *

Обещаващо начало, нали?

Иска ми се да мога да го продължа веднага. Иска ми се да продължа и останалите 5, после и незапочнатите, но… НО!

Факторът ВРЕМЕ.

То да беше само времето… ами и ВЯТЪРА..

А и ЦВЕТЯТА… ах, цветята!

Вятърът тази година беше попътен, но твърде силен, та не ме остави да се порадвам много на пътуването.

Докато очаквах пролетта и експлозията на лалетата, ковид пак се развилня. Колегите започнаха да боледуват, аз започнах да замествам. Замествах все повече и повече и накрая живеех само за да ходя на работа, да ям и да спя. Изтощих се много, много! Едва успях да отскоча няколко пъти до вилата да зърна ЦВЕТЯТА, на които не им пукаше нито за ВРЕМЕТО, нито за ВЯТЪРА. Направих немалко, но и немного снимки, стараех се да пиша поне във форума, откъдето отново ще черпя вдъхновение за възстановките на събитията.

Докарах го дотам, че ми се прищя и аз да се разболея, за да си почина. Знам, че не е добро, ама представете си докъде съм я докарала!

Е, мечтата ми се сбъдна.

 – Ти, просто, обичаш да си странна! – изгледа ме укорително големият ми син, когато се зарадвах пред лаборантката, която загрижено обяви че ковид-тестовете ни са положителни.
Не искам да скандализирам, не искам да засягам никого, не искам да съм арогантна, но наистина се надявах да ме отчете!

Грам не ми пукаше че може и да не видя повече цъфнали лалета тази година! Грам не ми пречеше да съм затворена 10 дена и още 2! Исках просто да си почина! Просто да си почина!! (И да наваксам във форума, де..)
Когато предната вечер извадих термометъра изпод мишницата си и видях, че показва почти 39, си казах „Ей сега ще те сдъвча, ковид такъв!“

Станах, направих 10-минутна разгрявка, грабнах кучето и хукнах навън. Беше късно вечерта, вънка вече беше тъмно, но нямаше за кога да отлагам, понеже от следващата сутрин щях да съм под карантина.

Хукнах в буквалния смисъл. Поехме към тепето, стараех се да избягвам хората (а и не че някой ще заговори бягащ с куче, де) и юрнах бедното животно нагоре-надолу таман два пъти. Бузите ми пламнаха, кръвта закипя – това ми трябваше! Горкото животно не беше подлагано досга на такава кушия, та накрая по-скоро го влачих, отколкото да тича до мен, но ме изтърпя безропотно.

Прибрахме се, починах си половин час и отново пъхнах термометъра. 37.

Ковид беше дотук.

Така се справих и първия път – блъсках на вилата три поредни дни, защото тогава тестът не ме отчете, а се случи и да е празник, та не бях под карантина.

Никакъв бацил не може да устои на кипящата ми кръв!

(Останалите от семейството също прекараха сравнително леко.)

* * *

Въпреки че карантината ми дойде твърде ободряващо, след нея напрежението на работа продължи да ме изцежда и аз окончателно и категорично реших да напусна.

Не съжалявам за решението си, напротив, много му се радвам.

Сега ми предстои да наваксам с толкова много изостанали неща около семейството и домакинството, а след това и да се отдам на нови творчески пориви.

Няма да издавам повече, времето ще покаже.

Ауу, не знам как ще изтърпя да запазя една тайна за още известно време, понеже тя зае доста водещо място в живота ми тази година, но все пак ще стисна зъби и ще премълча.

Надявам се скоро да се разбере, защото това ще означава, че всичко върви добре!

* * *

Засега толкова и минавам на следващото много важно събитие, което спокойно може да се впише в категорията „Невероятно, но факт“.

Купихме си къща на село!

Още по-невероятното – инициативата беше на ММ (моя мъж).

Основната причина-повод – затрупахме се с вещи и имахме нужда от пространство. С годините стигнахме до извода, че в средностатистически апартамент може да се живее горе-долу колкото на хотел. Помещенията стигат само за най-належащите потребности, а творчески натури като нас имат нужда от място за творене и място за складиране на средставата за творене. Да не говорим, че когато тези жилища са били измислени, те не са били предвидени за неща като компютри, принтери, миялни машини, огромни хладилници с фризери, пространство за складиране на огромни количества дрехи (понеже тогава не се е ходело с различна премяна всеки ден) и т.н., и т.н…

А когато човек има и други интереси, освен да се наяде и наспи, нещата стават направо невъзможни!

Няма да влизам в повече подробности, щото аз като се отплесна, мога да я разнищвам тази тема до първа пролет, а ми се ще да успея преди Нова година :)

Та,

КУПИХМЕ СИ КЪЩА НА СЕЛО!!!

И тук сега ми се иска да разкажа толкова много неща толкова подробно, а трябва отново да стисна зъби и да се надявам идната година да успея да довърша статията „Бях в приказка…“

Голяма къща, с голяма плевня и малък двор. Еми така се случи, ама то и без това, с ходене веднъж на седмица-две, голяма градина няма как да се прави. За сметка на размера пък, почвата е невероятен чернозем, а във всеки двор има прекарана почти безплатна вода от близкия язовир. Срещу нищожна годишна такса, поливането е неограничено!

Освен това, климатът там е такъв, че пролетта е мнооого дълга и мнооого влажна. Тя неслучайно се е образувала тази хубава пръст там!

Имам много да разказвам (разбира се!!), и се надявам да го направя, но няма да е сега.

* * *

Сега накратко за тази година – забързана, бурна, пълна. Много цветя, много трепети, много пречки, много преодолявания. Много радости и много работа около тях; много дейности, малко резултати :(

Равносметката е почти същата като миналите две: искам да тичам по-малко, а да стигам по-надалеч… възможно ли е?...

* * *

Пропуснах да спомена за снимката:

Рози от новия двор. Не съм предполагала, че ще бера рози средата на декември.

Честита да е новата година на всички! Пълни къщи и пълни сърца пожелавам!

* * *

Моля тези, които ме познават лично, да не споменават името ми в коментарите!

Благодаря!