Август 2019 в Костанденец – Белчо, риба и боядисана порта

Въпреки че това лято не се случи кой знае какво, не мога да не напиша две думи – все пак за мен самото ходене в Костанденец е голямо събитие, а за семейството – голямо изпитание :)

Шегувам се! Както вече споменах, старая се да им създам приятни преживявания, а мястото, макар и така диво и неустроено, е чудесно за почивка и малко (или много) размисли.

Преди няколко дни (става въпрос за сега, 2021-ва), малкият син пак ме попита дали ще ходим на село това лято. Не бях сигурна дали иска да чуе „да” или „не”, затова и аз го попитах: „Ти искаш ли?” „Даа!” „Че защо, какво ти харесва там?” (Той вече пораства и обича да излиза с приятели, а там няма да ги вижда цели две седмици, затова ми стана чудно.) „Ами не знам – каза – носталгично ми е някак!”

На съпруга ми също му е много приятно. Като че ли само големият син не намира нищо за себе си там. Но се прежалва, при положение че вземаме лаптопа и има хубава храна.

* * *

Лятото на 2019-та ни зарадва с нов приятел – кучето Белчо.

Белчо беше бездомен, много умен и обичлив и много силно се привърза. Е, двата кренвирша помогнаха малко :)

Взехме го под свое покровителство и той прекара почти цялото време там с нас. Радваше се на много внимание, особено от страна на малкия. Малкият също се радваше на много внимание от страна на Белчо :)

Аз пък се радвах на вниманието на местните насекоми, а те дали се радваха на моето внимание, не можах да преценя :D

Да открехнеш перденцето пред вратата, за да излезеш, и да осъзнаеш, че ако ръката ти беше само 10 см по-високо, щеше да си сграбчил огромна богомолка – безценно!
Тук също не мога да преценя дали нейният ужас щеше да е по-голям, или моят..

Този зеуен убавец беше кацнал на зеуения ми прозорец

* * *

След като оплевих цимента, успях да изпера съвсем успешно един килим – ееей, ма то кеф! Широкооо... Просто е несравнимо да живееш в къща с двор!

И това лято продължих с ремонта на прозорците, които отдавна са загубили боята по долната си част. Някои от тях вече са малко деформирани, а два – безвъзвратно съсипани :(

Но и тези, които са „наред”, искат не само боядисване, ами направо реставрация. Китвах, маджунирах, тук-таме и някое пиронче боднах – со кротце, со благце и со малко чук, понаместих разкривените рамки. Миналата година успях да оправя само един прозорец (три крила). Тази се надявах да се с правя с два, но работата се оказа повече от очакваното, а времето – по-кратко. С тези темпове прозорците ще са готови след 5 години!!
Примирих се с тази мисъл.

Спомням си как баща ми се опитваше да ми насочи вниманието към поддръжката на къщата и се дразнеше, че възприемам нещата наготово и като даденост. Тогава изобщо не изпитвах чувство на дълг да оправям разни неща – та аз дори не ги забелязвах!
Сега гледам със съвсем други очи! Например „малката портичка” винаги е била „новата порта” за мен – едно от последните подобрения (някъде отпреди 35 години… ама хайде сега, подробности) и никога не ми е минавало през ум да полагам някакви грижи за нея. Сега, като бях на тема боядисване, сякаш за първи път видях реалното ѝ състояние – повече от половината боя беше опадала, отдолу избила ръжда... да, съвсем здрава все още, но рискувах да я похабя ако не я боядисам. Даже малко китвах тук-там. Изшкурих ръждата колкото можах и запечатах с дебел слой боя.
Ето я моята нова гордост:
(Вече няма да се слива с повета, хихи)

Използвам втората снимка да вметна, че каквото го виждате там на тротоара по-надолу, такова си беше и пред зида, и от горната страна на вратата...
Винаги съм искала портите ни да са боядисани в някакъв свеж, светъл цвят, а не в това мъртвешко тъмно зелено. Сега обаче постоянно съм пред дилемата дали искам да направя къщата такава, каквато винаги съм си я представяла, или предпочитам да запазя максимално автентичния ѝ вид..

От една страна го чувствам това място толкова свое, че ми се иска да бъде отражение на целия ми вътрешен свят (това няма да е хич лесно), а от друга – много ми е свидно да виждам нещата такива, каквито са били преди толкова много години…

За щастие тази дилема не е чак толкова трудно разрешима, тъй като в момента нямам никаква възможност да правя там нищо, освен най-належащите ремонти, така че засега голямата порта ще си стои такава, каквато винаги си е била.

Тротоарът обаче – не!

Ето ги и дивите орехи, с които се борим за надмощие. Дали ще изляза някога от ролята на Сизиф?

Зеленото море пред верандата беше оставено на мира това лято:

Пържените филии определено не се радваха на нашето внимание, но пък ние много им се радвахме :)

Зарадвахме се и на тази много вкусна рибка, която беше удостоена и с честта да бъде претворена в картина:

Не мисля че мога да извлека повече от спомените си, остава само да кажа за Белчо:

Той бързо влезе в ролята на наш пазител. Денем се излежаваше на сянка пред вратата и охотно приемаше милувки от всички влизащи и излизащи.

Нощем беше нащрек и лаеше по минаващите наблизо котки. (Надявам се да са били котки..) Понякога излизаше през отворената-за-да-съхне портичка и се прибираше сам, по свое усмотрение. 

Когато си тръгвахме, децата много ни молиха да го вземем. Но да го гледаме в апартамента щеше да е много трудно и за нас, и за него. Все пак той вече беше голямо куче, отраснало на свобода.

Много се бяхме привързали към Белчо, а и той към нас – тича след колата докато остана без сили. Беше сърцераздирателно!

Когато отидох следващия път (есента), по портичката имаше кални отпечатъци от кучешки лапички.

* * *

Надявахме се, че следващата година пак ще го видим и ще бъдем заедно докато сме там, но разбрахме, че някаква жена го е взела под свое покровителство и решихме да оставим нещата така.

* * *

Моля тези, които ме познават лично, да не споменават името ми в коментарите!

Благодаря!