03. 01. 2022 – Има ли живот след лалетата

Последният ден от ваканцията се изнизах още по-рано – беше съвсем тъмно. Все пак това ми беше и последната възможност да приключа с поредното Велико садене на лалета, а тази година аз го преживях почти като на живот и смърт. (Всъщност, май не само тази година..)

Когато пристигнах, първата светлина едва се промъкваше през процепите на отстъпващия мрак и аз отново се втурнах да снимам.

Небето сякаш беше паднало на земята – ниско над равнината се стелеха плътни облаци, които останаха там до ранния следобед, а усещането беше все едно гледам от самолет.

* * *

То не че има много за разказване, но не мога да прескоча този сюблимен момент – последното садене за сезона.

Едно от първите неща беше да проверя дали „моите приятели мишоците” не са нагризали останалите луковици. Нямаше как да купя отрова през почивните новогодишни дни и малко се притеснявах. Не забелязах повреди и загуби. Това добре. Изкарах кофи, лопати, лопатки и гребълца, ножове, вилици (за маркиране, не за друго), мотики, щайги, кесии, хартии.. и се захванах (като) за последно.

Рано започнах и рано се изморих.

Пак пресявах кубици пръст.. Толкова се изтощих, че като насадих „майките” (големите луковици), реших да приключа за деня. Мисля че ми се случва за втори път да се спра преди да мръкне.

Ако пръстта ми беше „нормална” (без камъни), отдавна да съм настанила всички лалета. Но новите територии, които се опитах да завладея, се оказаха също толкова недружелюбни. На 20 см. дълбочина, почвата преминаваше в ронлива варовита скала:

Грозната купчина пръст, която стоеше насред двора от миналата година (изкопана от пътечката), вече трябваше да се разкара от там, за да не загрозява! По-точно, трябваше да се пресее и оползотвори „някъде си”, а камъните – да се върнат обратно на определеното за пътечка място. Да, ама нито се преся (лоша пръст бе – не ще да се пресее сама!), нито се премести, затова реших поне да я оползотворя. Заравних я колкото можах и набучках в нея едно стабилно количество лалета, като оставих в задната ѝ част местенце и за гладиоли.

Така бившето „Роки тепе” се превърна в плато с леко разкривени граници.. Накрая, за да не прилича на огромно кравешко ..кхм, го гарнирах с фестуки (щедро дарени от Люб), които се надявам напролет да заприличат поне малко на себе си.

Та, да се върна на отдавна прекъснатата си мисъл: изморих се много и си прибрах кофите и инструментите още по светло. Ейй, то било много сладко да виждаш къде стъпваш и какво правиш! (Това го казвам, понеже прибирането все го практикувам по тъмно.)

Но все пак не ми се искаше да си тръгвам толкова рано. Напънах се още малко и зазимих двете рози, които са ситуирани насред най-големия ветрилник.

Една от петте теменужки, които купих малко извън сезона и настаних под отрязани бутилки, за да не премръзват прекалено, се почувствала толкова добре, че чак цъфнала.

Чудих се дали изобщо да показвам тази тъпа снимка, направена през гърлото на бутилката, но по това време на годината всеки цвят носи толкова радост!

* * *

Горе-долу Голямото садене приключи.

Почти успешно.

Останаха бебетата (луковици), ама за тях не се кахъря. Все ще успея да ги бучна до края на зимата и съм сигурна, че ще го преживеят. (Сега, когато пиша това, краят на зимата вече е близо, а те все още не са засадени..)

Други лудости ме връхлетяха междувременно.

Прищя ми се да има какво да цъфти в моя пущинак и след пролетната фиеста. Замечтах за летни цветя, даже не само летни, а и есенни, и зимни ако е възможно! Особено след като малкия ме натири че „трябва да садя и друго, което да цъфти след лалетата!” Пък и като гледам прекрасните форумни градини, докато моята се превръща в зелена джунгла и бързичко преминава в лятна пустиня... си ми става мъчно :(

Така назря философската дилема има ли живот след лалетата.

Предстои да разберем.

* * *

Моля тези, които ме познават лично, да не споменават името ми в коментарите!

Благодаря!