01. 01. 2022 – Облачни капризи

Следващата възможност да отида на вилата беше не кога да е, а навръх нова година – самият първи ден от януари. 

Този път реших да не губя ценно време, а да стана по тъмно. Тръгнах на зазоряване и пристигнах за първите лъчи на изгрева. Вятърът беше разпилял тънки перести облачета по цялата небесна шир, които попиваха нежната светлина и я отразяваха по-ярка и по-пронизваща.

На живо гледката беше грандиозна, затова още със слизането от колата се втурнах в околността да снимам. Небето се променяше за секунди. Острата жълта светлина омекна и премина в розово сияние, което обля небосвода отгоре надолу и малко по малко изпълни цялата атмосфера.

Прибрах се в двора с намерението да започна работа, но в този момент небето изригна като вулкан в коралови пламъци, подобно на разтопена лава. Облаците бяха динамични и изпълваха пространството с причудливите си форми. Въздухът се оцвети в прасковено-розови оттенъци. Толкова ярки, наситени и чак натрапчиви, че имах чувството, че ги вдишвам. Всичко порозовя – хълмовете, къщичките, дори голият орех.

Никога не бях виждала подобен изгрев! Изглеждаше сякаш небето никога няма да бъде отново синьо.

Снимах като прехласнат свидетел на небивало събитие и всяка снимка ме изпълваше с разочарование като виждах колко е различна от действителността. Бедният ми телефон изобщо не беше в състояние да улови мащаба на гледката и богатството на цветовете! Все пак се надявам, че снимките ще ви дадат поне бегла представа:

След малко розовината се изниза като боса самодива. Слезе от небето, разля се по низината и остави студените плътни облаци в тяхната синя самота.

А те дълго се опитваха да си я върнат, притискайки се плътно към земята, но някаква невидима сила не им позволяваше да слязат достатъчно ниско.

Изглеждаше така:

А се усещаше така:

Целият ден духаше много силен вятър, който ме принуждаваше да затискам леките предмети с по-тежки и често ми се налагаше да гоня из двора празните хартиени (!!) кесии от засадените луковици.

Всъщност исках да напиша друго.

Цял ден духаше много силен вятър, който сякаш искаше да разкара всички облаци от небето, а те пък, напук, прииждаха все повече и все по-разнообразни, струпваха се и се разпиляваха, въртяха се с него и по някое време вече не можеше да се разбере кой кого гони.

А залезът се опита да имитира изгрева, но не му се получи с розовото. На тази снимка електрическият стълб все едно подпира тежка завеса:

Ами.. това е, смятам да оставя този ден посветен на небето и да не ви занимавам със земни неща като садене на лалета във ветровит януарски ден. Всъщност, единствените снимки на не-небе са на забитата в земята лопата до щайгата със затиснати кесии и този кукуряк, който мисля да ви оставя на изпроводяк:

* * *

Моля тези, които ме познават лично, да не споменават името ми в коментарите!

Благодаря!