Айде стига толкова приключения!

Сега ще ви разкажа какво се случи в деня, когато написах новогодишното си послание (предходната публикация), точно на 26-ти декември – денят след Рождество.

Едва дочаках да мине празника, че да ходя да садя лалета. Ми време си им е! :D

Хората купуват подаръци, редят елхи, въртят баници, аз…

Как са увредих така не знам! А бях нормално дете.. Е, почти ;)

С времето някак станах много мъжко момиче. То покрай толко много мъже.. кво да стана. Имам брат, баща ми има брат, мъжът ми има брат, братята ни имат синове, ние – двама! На брат ми жена му има брат, етървата и тя има брат…

Няма покрай мене женско присъствие да се заразя малко.

Отплеснах са.

* * *

Неделя, почивен ден. ММ (моят мъж) тръгна към софийския битак посред нощ, а аз се изнизах нетърпеливо от леглото. Успях да закуся!!

Даже измих малко съдове, да не повярва човек! На разчистеното място до мивката оставих бележка за възлюбения си: „Място за новата доза порцелан”.

Когато се прибрах, отдолу пишеше „Не стигна!” :D

Приготвих си всичко за един пълноценен ден в садене на лалета – не си забравих тетрадката със схемите, не успях да си забравя даже и храната за обяд!

И ми остана още време до изгрева.

Тъй като от няколко дни вече обмислям какво да напиша в последната за тази година публикация, и тъй като по празниците е трудно да остана сама със себе си, реших да се възползвам от възможността да излея мислите си на спокойствие в тази ранна утрин. Когато се развидели, написах последното изречение: „А сега ставам, че се зазорява, а аз трябва да отивам да садя лалета :D”, затворих лаптопа и тръгнах.

* * *

Прогнозираното затопляне се оказа недостатъчно, за да разтопи всичкия сняг в планината. Сняг не сняг, аз съм си решена да садя! Няма да ми е за пръв път при това..

По пътя качих една ..преди 20 години бих казала „баба”, но сега ми се струва, че все още не е „заслужила” тази тила. И друг път съм я застигала да върви пеш от Куклен до Руен, и съм я вземала с колата, та я познах и не чаках да ми махне. Всеки път я закарвам до самото село, и се връщам обратно – не ми дава сърце да я оставя до отбивката към вилната зона. А тя всеки път ми пожелава „от здраве да не се отървавам” и аз много се надявам да стане така :)

Когато пристигнах на вилата след толкова много свършена работа, имах чувството че вече трябва да е около обяд. Но часовникът показваше друго – още нямаше 9 и ме очакваше един цял ден в садене на лалета! 

* * *

Уупс! Кръгчето отрязана бутилка с насадени вътре минзухари, беше извадено от почвата и килнато настрани заедно с пръстта. Ауу, кой пък ще прави такива неща?! Надявах се да не са нарушени корените на луковичките. Нищо им няма, те не са стигнали още толкова надолу. 

По-нататък пък беше изцяло изровена и се търкаляше встрани една от пластмасовите саксийки, в които настаних Honky Tonk (дребно ботаническо лаленце).

Аааааа, направо ме ядоса този неизвестен пакостник! Наръфал и изолацията, с която бях увила разните делви и грънци, в които също садих луковични. 

Ей, какво е това животно?! Няма как да е прасето, понеже нямаше изровени и изядени луковици. Огледах наоколо – няма други поражения. Хм… сигурно е онова ловджийско куче, което ме навестява от време на време. Какво толкова му е харесал моят двор, че все се вре тук?!

Първия път, когато дойде след като бях вдигнала оградата, се зачудих откъде е влязло, но после забелязах пролука до долната порта. Да, има порта и в долния край на имота, ама така е обрасла, че нито я виждах, нито се сещах за нея. Между портичката и последното колче на оградата зееше отвор колкото да се провра аз цялата, камо ли куче. Даже по-дребничко диво прасенце може да мине, да пази Господ!

А от другата страна, мястото, което бях затворила с напречни греди, също като че ли беше малко уязвимо. Между две летви имаше повечко разстояние, а клонаците, натрупани отвън, бяха видимо улегнали – утъпкани или умишлено издърпани, при което нивото беше много паднало. От там също би могло да се провре средно голямо куче. Смятах да оправя пробойните след засаждането на лалетата, но при тези поразии, реших да не отлагам повече. Колко му е – ще забия два кола до вратата и ще добавя една греда в онази пролука.

Да, ама не. Това съм аз – с малко не мога.

Отидох до долната порта, разбих ръждясалото катинарче, което не беше отключвано сигурно повече от 20 години, и отворих. От външната страна намерих зарязани две оградни пана. Не са от нашите и нямам представа кой ги е оставил там, но няма и значение – те са в такова състояние, че никой никога не би ти използвал повече. Това „никой” обаче не включва мен :)

Едното веднага го нарочих за пробойната при напречните греди. Да, но цялата долна част на двора е страшно обрасла и… как сега да пренеса цяло едно оградно пано през тези клонаци и шубраци?! Иии …абе с една дума като започнах, до ранния следобед изкоренявах дивачки, рязах клони, мъкнах камъни, забивах колове и ги уякчавах с тел.

Явно ще си ми стане навик да си поработвам по потник насред зима. Ми нека де, няма да разваляме хубавите традиции! 

Ето документирана и температурата към момента:

Ама е толкова приятно да се разгорещи човек отвътре!

Килимка, (така викаме на едната котка, понеже според ММ е като шарено килимче), не се отдели от мене. Дремуцаше под дървото докато орязвах клоните с трион и триците падаха по главата ѝ като снежинки.

Когато подрязвах по-ниските издънки пък, се закачи да си играе с триона :)

Под портата също имаше голяма пролука, през която би могло да се провре животно. Там наредих нещо като прагче от едри камъни, за да не може да ги подкопае куче или лисица… дали пък онези странни акита не бяха от лисица? Лисиците ядат ли боровинки и къпини? Какво ще да е това животно, което редовно кръстосва двора и „маркира” по най-видните места? Не е таралеж – те спят зимен сън, а това чудо няма почивка! Освен че ме навестява целогодишно, явно е и доста подвижно, защото съм намирала акита на доста трудно достъпни места, където таралеж в никакъв случай не би се покатерил! Каквото и да е, скоро няма да има достъп! Запуших доста пролуки под и до мрежата. Остана една… колкото да мине дебела котка. Слаба лисица също може би, но онова куче – не. Засега толкова. Ще дозапушвам по-нататък. Все пак лалетата още не са засадени!

Разчистеното място:

Всичко, което е между циментовия кол и портата, е мое дело, плюс камъните долу:

Накрая монтирах паното от вътрешната страна на напречните греди, като го привлачих не от там, където бях разчистила, ама това е една съвсем друга тема... :D

Раздвижих се яко, а когато се раздвижа яко, аз имам свойството да огладнявам. Да, и това се случва, макар да е трудно за вярване! Реших, че половин час няма да е решаващ за лалетата така или иначе, и се отдадох на параграф „и аз съм човек”.

Тук вмъквам малко предистория:

Тъй като отдавна окрадоха и кабелите, и печката за дърва, практически не ми остана опция за стопляне.

През една от онези полу-безсънни нощи, в които сънят бяга най-вече заради трескавото кроене на планове, ми хрумна гениалната идея да си взема туристическия газов котлон, който мога да използвам хем за отопление, хем за затопляне на храна или вода.

Речено-сторено – занесох си котлона, а заедно с него и малко манджичка, защото вече имах къде да си я стопля и можех да се нахраня нормално. Запалих го и си направих снимка на новата придобивка, даже споделих с Люб, като ѝ написах, че се чувствам като истински битник!

Тя пък каза, че щяло да е по-яко с варел. Е то не може сичкото убоу в един живот! :D

Оставих го малко да постопли, докато аз отида до тоалетната и когато се върнах, котлонът гореше с два пламъка – отстрани се беше подпалил някъде изпод приставката и във въздуха се усещаше силна химична миризма на изгоряло и газ. Веднага загасих. Еми… късмет – няма да ям топла манджа днес! И трябва да си търся друг котлон.

Добре че не стана голяма беля.

Така че, орязана и по тази линия, заръфах едни замразени-размразени, два пъти претопляни, ядени-недоядени пилешки хапки, на които панировката, или каквото е това там отгоре, е поне 4 пъти повече от мръвката, ама на гладния всичко му е вкусно… та, таман си ръфам аз „пилешката” хапка и.. Периферното ми зрение засича движение дясно на борд. Обръщам глава, какво да видя – едно сладко, окръглено, със загладен косъм мишле, се движи по масата с цялото мишешко спокойствие, на което е способно, и се шмугва в голямата плетена кошница!

Оцъклих се на 16, устата ми пресъхна, през мен премина ток, с оборотите на сърцето ми няма да казвам какво се случи.. Олеле майко, луковиците ми!! Мишката! Луковиците! За кое да мисля по-напред?? Дали ме е видяла? Едва ли. Дали ми е наяла лалетата?? Луковиците са в хартиени кесийки, но нямам време сега да разглеждам. Дали мишлето ще излезе пак от кошницата? Дали ще хукне да бяга, ако опитам да изнеса кошницата заедно с него? Ами ако ме полази?! Абе какво като ме полази, трябва да изкарам тази мишка от тук веднага!! Трябва поне да опитам!

Чуденката, питанката, потресата и стъписването не траяха повече от 2-3 секунди – скочих аз и смело понесох мишешкото убежище барабар с обитателя му навън.

Мишлето не изпълзя. Изкачих стъпалата, казах само два пъти „Писи-писи” – достатъчно, за да се изсипе цялото котешко войнство, и сложих кошницата на земята. Започвам аз бавно да вадя нейното съдържание – няколко парцала и други боклуци, а котките ми дебнат пилешките хапки, които все още държа в другата ръка. Не тук бе, балами, в кошницата гледайте – има мишка!!  

Хоп-хоп, Мишо взе да се щура по дъното, усещайки че скоро няма да има къде да се крие. Ужас, ще избяга, а котаците още не са разбрали какво се случва! Абе тия обоняние нямат ли?!

Както очаквах, Миш изпълзя от коша и тръгна към прозорчето на стаята, а аз настръхнах.

Ще избяга пред очите на 5-6 котки! Един рижко веднага се стрелна и след секунда отнасяше плячката, докато останалите все още ме гледаха в ръцете.

Ох, стана работата! Почти си отдъхнах, но не можех да се успокоя толкова бързо. Искаше ми се да извикам:

Айде стига толкова приключения вече!!

Диво прасе, куче, мишки… и това дето ака наред и ми яде окапалите сливи – айде стига!!

Все още цялата треперех, сърцето ми се опитваше да изскочи, когато погледа ми беше привлечен от малката найлонова торбичка, която още стоеше в кошницата. Какво ли има в нея? Отидох да видя и като вдигнах торбичката, отдолу се стрелна още един мишок!

Майко мила! (Още една котка се доказа.)

А аз, крайно шаштисана, вече не бях способна да ям. Раздадох на другите котарани остатъците от хляб и хапки и ми се щеше да имам поне нещо принцеско в себе си, а именно способността да припадам, че да дам малко почивка на претоварената си нервна система.

Ейй, не ми върви с яденето и това си е!

Побързах да видя и в какво състояние са луковиците. Хм… изглежда мишоците изобщо не са имали интерес – няма нищо нагризано, дори от хартиените опаковки. Добре, това ме успокоява малко..

Ще занеса отрова при първа възможност.

Гадно.

Мишленцата са едни от най-сладките създания, жалко че имат такива нездравословни апетити и пакостят толкова много! Ако просто имаха нужда от топла кошничка с парцалки, щях да ги оставя на мира.

* * *

Докато последните вълнения отшумят и акъла ми се опита да си дойде пак на мястото, мина около половин час. Извадих всичко от кошницата, прибрах го пак, вкарах я вътре, въртях се, чудех се откъде да подхвана луковиците – някак изобщо вече не ми беше до тях. В този момент пред погледа ми попадна кукуряка, който си бях купила наскоро и също чакаше да бъде посаден.

Офф, къде да го слагам и него сега? То няма много опции – трябва да бъде засенчен, но да вижда и слънце, а такива места в моя пущинак няма много. Осен това, в моята глава все още няма ясен план за градината и хич не ми е време да садя трайни насаждения!

А луковиците са толкова хитро измислени!! Хем са многогодишни, хем лесно се множат, хем лесно се разсаждат,  хем докато са в покой, могат толкова лесно да се местят и пренареждат! Аууу, как обичам луковици!!

Другите растения, като се сложат някъде, трудно се местят, а някои даже изобщо не могат.

Настаних кукуряка под дъбчето, дано да му е добре.

Докато клечах да снимам, Килимка ми скочи на гърба. Сладурана! 

Не мога да не ѝ се радвам на непринудеността! Винаги, като клекна да снимам нещо, тя се курдисва отгоре ми. Веднъж така изненадващо ми скочи, че помислих че човек стоварва ръце на гърба ми и се изправих с уплашен вик..

Седнах да разгледам плановете си за садене, а тя се навря в скута ми и се сгуши с мъркане.

Е, то вече хептен не ми е до лалета! Стоях дълго с котето в ръце и просто си почивах.

После малко блях.

Снимах поредното камъче с формата на сърце, което по-късно разбрах защо не бях виждала дотогава: когато пътечката е суха, камъчетата имат един и същи цвят и се сливат. А сега, като е мокра, всички останали камъни са потъмнели, а мраморното сърце просто свети сред тях :)

Ледът в кофата с камъни за мен е уникално природно образувание, докато за котаците е просто пречка да пият вода.

И може да си нямам куче в чекмедже, но пък си имам коте в щайга.

Такива ми ти работи!

Накрая се напънах да засадя 30-тина луковици, колкото да не е без хич. Земята още не се беше отпуснала след последните мразове. Леле, как ще се справя?! Имам още тооолкова много да садя! Гледам прогнозата за януари – дават топли дни в началото на месеца, ама аз вече ще съм на работа!

Еми това е, а дано да нямам повече „приключения”!

 * * *

Моля тези, които ме познават лично, да не споменават името ми в коментарите!

Благодаря!