За пътищата и тяхното място в сърцето ми

О-би-чам го този път! – извиках спонтанно в колата, докато шофирах сама към Руен.

Не бях ходила на вилата повече от две седмици и бях изгубила всякаква представа какво се случва там. А това място е способно да ми сервира много изненади за такъв (не)дъъълъг период от време!

Тези две седмици наистина ми се сториха много продължителни, което се подсили и от факта, че напоследък животът ми отново пое в някаква неочаквана посока. В такива случаи новото завладява съзнанието ми до степен да изтика всички спомени много назад и сякаш целият ми дотогавашен живот се отдалечава дале-е-еч в миналото. Започва да му става навик на този мой живот да си тръгва по разни непредвидими пътища, за което аз все още не съм сигурна дали да се радвам, или.. да не.

Но засега го оставям на мира да си пътува накъдето си ще и се връщам към темата за моите пътища, които заемат толкова специално място в същия този мой живот.

Пътят към вилата е един от тях, но не е нито първият, нито най-значимият.

Най-скъпоценният път в моя живот продължава да бъде Русе-Костанденец – пътят от моето детство.

Изминавахме го често. Почти всяка събота и неделя. Даже обикновено тръгвахме петък вечер. След дългата работна седмица, през която всеки е бил в своята посока – на училище или на работа, с приятели или пред телевизора, идваше поредният петък, в който цялото семейство, а именно: майка, татко и по-големият ми брат (освен моя милост, разбира се), се натикваше в малката кола и поемаше към село.

„Малката кола” беше една несравнимо добре поддържана зазка, която беше истински герой и превъзходен представител на своята марка, даже толкова превъзходен, че за мен да я оприлича на всички останали зазки си е направо обидно! Знам, че трудно ще ви убедя в това, но само ще ви кажа, че нейният двигател работеше толкова уникално добре, че цяла година след като я продадохме, се обръщах когато я чуех да минава по улицата, защото не можех да я объркам с никоя друга кола. Даже изобщо не разбирах защо останалите зазки ръмжат толкова грозно, а нашата „пее” така звучно. Е, сега донякъде разбирам: защото баща ми я поддържаше в блестяща форма дотолкова, че никога, ама никога не е закъсвала на пътя, а трябва да знаете, че зимите в северна България си бяха …сурови! Освен това, тя хич не си стоеше на Д-то, а постоянно обикаляше по баири и планини, до морето и къде ли не, и много често, по дългите непознати пътища, срещаше закъсали всякакви други коли, дори лади и москвичи(!), но тя никога не се е предавала!

И не само това. Нашата зазка имаше още една уникална способност. Открих я докато се возех в ладата-комби на наш приятел и, разбира се, стриктно следях всички показатели на таблото, макар да разбирах само от един – километражът. По едно време скоростта задържа на 80 км/ч. и аз стигнах до това важно умозаключение, което не се поколебах да направя достояние и на останалите пътници: „Нашата зазка с 80 върви по-бързо!”

В колата избухна силен, искрен и продължителен смях.

Тия пък нищо не разбират!

Освен страхотен стопанин, баща ми беше и отличен шофьор. Спокоен, но в същото време с много бързи реакции. Обичаше да кара бавно и да се наслаждава на гледките. Аз пък обичах да го следя дали спазва всички пътни знаци, затова постоянно го разпитвах кой знак какво означава и старателно ги запомнях, за да върша тази си надзорническа функция с пълна сериозност! Това по никакъв начин не ми пречеше също да отдам подобаващо внимание и на заобикалящата ни красота.

Мама обичаше да си поспива в колата. Батко.. май и той така, ама предпочиташе да ме дразни и това го държеше буден през повечето време. Аз пък най обичах когато всички замълчим и всеки потъне в своя собствен свят. Всъщност, когато другите потънат в техните си светове, а аз… аз се сливах с вселената! Наблюдавах как земята сякаш се върти около една точка, която се намира някъде в далечината на хоризонта, докато всичко останало минава много бързо около нас. Това за мен беше сигурно доказателство, че земята наистина се върти, но пък така и не можах да разбера защо от другата страна на колата земята също се върти около друга точка от другата страна на хоризонта. Така земята повече приличаше на два огромни диска, които се въртят от двете ни страни, отколкото на сфера, каквато са ми казвали че е. Изобщо, такива дълбоки екзистенциални въпроси занимаваха крехкото ми детско съзнание, но тъй като бяха твърде неразрешими, предпочитах да мисля за друго.

Другото налично бяха предимно залезите. Ах, тези залези!!

Толкова да са красиви! И няма два еднакви! Дори когато на небето няма нито едно облаче, залезите пак са толкова различни! И някак така тъжни! Още един ден – поредният ден от живота, си отива. Бавно. И красиво.

И полята… Обичам полята на Дунавската хълмиста равнина!

Не мога да разбера защо има толкова много хора, които обичат планините, толкова много хора, които обичат морето, а досега не съм чувала никой, който е прехласнат по безкрайните хълмисти поля! Всъщност веднъж, докато пътувахме към Русе, нашият голям син възкликна „Колко красиви полета!” И когато учителката им е казала да нарисуват какво ги е впечатлило през тази лятна ваканция, той нарисувал полята от Дунавската равнина! Стопли ми сърчицето!

Тези поля понякога биваха разорани и тъмни. Огромни черни гарги и други странни птици ги спохождаха и търсеха останали семенца или кой знае какво.

Понякога бяха златни и натежали от плод. Горещи.

Понякога прозрачно зелени, млади и свежи.

И, разбира се, понякога бяха бели. 

И всред цялата безкрайна белота, тук-таме стърчеше по някоя сламка, сякаш нарочно забита, за да подчертае още повече тяхната необятност.

Пътят ту ги пресичаше, ту потъваше между издигнати насипи, покрити с буйна растителност или пухкави облаци от цъфнала смрадлика. Изпъваше се като писта, или криволичеше през зелени тунели от клони.

 

Пред колата изскачаше заек, или в тъмното проблясваха очи на дебнеща лисица. От сухите клони на някое дърво тежко излиташе мишелов, а понякога от гората се стрелваше елен и изчезваше по-бързо, отколкото беше се появил, а нашите възклицания изобщо не успяваха да го догонят в този промеждутък от мигове.

И всичко това потъваше в едно безкрайно безвремие.

Земя и небе, необятни.

Обичам го този път!

По светло, или по тъмно, в тишина или в семейни спорове, той винаги ни водеше до голямата зелена порта, където ни чакаха баба и дядо, които излизаха при звука на нашата кола, който те разпознаваха също тъй безпогрешно. Кучето Джина подскачаше радостно около нас и притихваше когато започвахме да го галим. А Мърко, котаракът, ни обдаряваше със своето присъствие в пълната весела къща. Всъщност, сигурна съм, че и той си е мислел същото за нас ;)

* * *

Освен гореспоменатите философски загадки, когато бях дете пред мен стоеше още един неразрешим въпрос: как е възможно баща ми да помни цееелия този път и никога да не го обърка?? Толкова го гледах и така се стараех да го запомня! Нали един ден като порасна, ще трябва да знам как да стигна до село! Очите ми изтичаха по него и за мен той всеки път беше толкова различен! Как е успял баща ми да го запомни целия, как?! Много умен човек ще да е!

Баща ми едно на ръка. Ами какво да кажа за магарето? Ама вие знаете ли, че нашето магаре беше научило пътищата до всяка една нива и не само че се ориентираше безпогрешно, ами и по някакъв необясним за мен начин, то разбираше на коя точно нива е решил дядо ми да ходим всеки път! Изобщо представяте ли си какво умно магаре сме имали?!

* * *

И ето ме сега – пораснала. Вече седя на предните седалки на колата като родител. А отзад се возят двете ми деца. 

Пътят към село вече тръгва от Пловдив и минава през други, не по-малко красиви места. 

След Бяла отбиваме към Борово и Две могили, минаваме през Червен и от там нататък пейзажът вече придобива същия характерен вид.

Хълмовете редуват своите нежни извивки, пресечени тук-таме от островчета необработена земя, обрасла с храсти и дървета.

Разноцветните ниви са като великански черги, проснати във всички посоки. В далечината се мяркат скалисти възвишения и сипеи.

Когато стигнем до там, в мен нещо се обръща. Това е моят роден край!

* * *

Всъщност, не исках да става толкова лирично и отвлечено. Ама на – като отворя приказка за село и става приказка без край!

Обичам да пътувам, но по-странното е, че обичам да шофирам. Ей това не съм го очаквала от себе си! Като цяло аз не обичам машини. Плашат ме. Те и конете ме плашат, но по друг начин. Все пак, когато яздиш кон, участват два мозъка. А когато караш кола – само от един :D (Понякога и от нито един..) То сега така като се замисля… и двете си имат и положителни, и отрицателни страни. А понякога и колата може да се управлява от два мозъка – зависи кой стои до теб..

Днес много ме избива на философстване.

Моят мъж е най-добрият спътник, който-не-омърморва-жена-си-докато-тя-шофира. Той предпочита да кара в града, а аз – на дълги разстояния, така че идеално се допълваме. Особено пък за пътя към Костанденец – там имам всички шофьорски права!

Обичам да пътувам! Но все повече обичам да се връщам.

Новите дестинации вече не ме блазнят. Обичам когато пътят стане познат и мой си път. Път към любимо място. Или обратно към дома.

Пътят към вилата започва да става все повече такъв. 

Все повече го харесвам и все по-добре се чувствам, когато минавам по него. В мъглива или слънчева утрин, в лятна прохлада или някой студен зимен ден;

когато всичко се събужда младо и зелено, или когато смрадликите нашарят околните възвишения с ярките си оранжево-червени листа, този път ми е все така мил, защото ме води към моя пущинак. Моето парче земя, което се опитвам да превърна в градина. И там ме чакат моите цветя.

Обичам го този път!

* * *

Моля тези, които ме познават лично, да не споменават името ми в коментарите!

Благодаря!