Пролет 2020 - Покушение над къпинака и Люб на гости

Тази година не изтървах цъфтежа на кокичетата. Брех – баба ми имала много класни кокичета! Едри, ароматни и много бързо множащи се.

Само че преди кокичетата имаше други радостни събития – да не повярва човек – посред зима!

2020-та започна с разчистване на къпинака! Предполагам, че имате по-различни представи за „радостни събития”, но за мен това беше не просто радостно, а направо знаменателно събитие! :D

Този къпинак го мислех от две години и ми се струваше като непреодолима планина, а тя се оказа толкова лесна за преместване! Аз ако знаех, щях много по-рано да я свърша тая работа! Като цяло зимата (ако не е ледена и снежна), е най-подходящият сезон за разчистване на нежелани заселници. Освен че е студено и на човек му е приятно да се пораздвижи и загрее, това е сезонът, в който растенията са освободени от всичко излишно – цялата им листна маса и тревата около тях са вече изсъхнали и голите клонки са доста по-лесна мишена, с по-малък обем.

Та, на знаменателния 4-ти януари, моят пущинак значително се разшири в посока ореха, който от своя страна се раздели с няколко от най-ниските си клони и направо беше нарочен за премахване целия, но последващото горещо лято ме накара да преосмисля малкото източници на сянка в парцела.

В оградените с камъчета пространства са засадени луковични, които още спят.

Изведнъж се сдобих с толкова много място, че пролетта си засадих боб!

Засадих и други неща, но там всичко става жертва на безмилостната жега и суша, а редките поливки поддържат единствено празните ми надежди. Особено когато двуседмичим в Костанденец – тогава положението става съвсем неспасяемо!

* * *

Сега, когато пиша тези неща, вече е 2022-ра и за максимално правдоподобната възстановка на събитията, разчитам на това, което съм писала във форума и на снимките. Някой много умно се е сетил да сложи датата на създаване в описанието на файловете. Така много лесно мога да се ориентирам кога точно се е случило заснетото. Още по-важно от последователността на събитията за мен е да пресъздам своето вътрешно преживяване, като наистина ми е трудно да обхвана всичко и едновременно с това да не бъда многословна и досадна. (Е, то многословна май няма как да бъда, дано поне не съм досадна!)

Настоящата публикация обхваща случките между 4 януари – първото ми за годината посещение и 13 март, след което… какво се случи след това, ще разберете в следващата публикация :)

Именно на 4-ти е било първото ми посещение за годината, когато съм се преборила с къпинака, а след това съм имала още няколко, по време на които не се е случило нещо конкретно, освен особеното преживяване, което всяко „ходене на вилата” ми носи.

Второто посещение е било в края на месеца – 29 януари. Така казват снимките, но не повече от това. Спомням си само, че бях с ММ (моя мъж) и отидохме един вид „служебно”, за нещо си, което не помня, но отлично си спомням атмосферата на мъгливия, леко дъждовен ден, в който влагата правеше всичко да изглежда по-контрастно, а мъглата се опитваше да го прикрие. Така битката между двете създаваше една много особена атмосфера, едновременно остра и мека, едновременно свежа и безнадеждна.

Не помня дали друг път съм виждала дъга насред зима. И то каква дъга! Снимката не може да предаде цялото чувство, но можете да видите как всичко е едновременно осветено и засенчено, ясно и облачно, цветно и монохромно.

* * *

Както вече споменах, за първи път хванах цъфтежа на кокичетата. Февруари.

Сега, две години по-късно, тази лехичка видимо се е сгъстила:

Лалетата също покарват, околността е изпълнена с оранжеви диви минзухари, а котаните се радват на всеки слънчев лъч през този сезон.

Обрах всички кокичета, за да се подсилят луковиците, пък и да им се порадваме вкъщи, че там горе няма да има кой да ги гледа. Снимката толкова ми хареса, че реших да я оставя първа, вместо да я смествам тук между другите. 

* * *

Следващото посещение е било на светлата дата петък, 13 март – гостуването  на Люб в моя пущинак. Тук ще си помогна с форумните писаници. На моменти ми се иска просто да копирам тук цялата тема – толкова интересни разговори и закачки се заформят там понякога! Но знам, че нещата много ще се разводнят, затова директно на случката:

Ето първо разказа на Люб, а после ще цитирам и моя:

„Аз да се похваля, че днес бях в царството на луковичните! Тази крехка девойка не само че е насадила огромни площи луковични, ами е пресяла от почвата поне четири трудовашки колички камънак. Количка, естествено няма, носила ги е на ръка, но аз така...да онагледя количеството. Половината място, което не е никак малко, е в събрани окастрени клонаци и къпини, нещо, което би ме отчаяло, ако трябва да го свърша.

Освен това багажникът беше пълен с туби от минерална вода, които бяха напълнени от крайпътната чешма и с тях се поливат насажденията. А "чешмичката" (тук има предвид устройството, което използвам за измиване, а не крайпътната чешма, от която наливам вода) е направо за патентоване – шишенце с дупка в капачката, което се поставя между коленете и равномерно се натиска, за да се измият ръцете (при това със сапун!)

Снимките от днес са почти никакви, и аз съм виновна, през цялото време я ръчках да се върши работа, защото не само ме взе, нахрани, ами ме и върна по час. В крайна сметка отидох да гледам и помагам, но не знам през нейните очи дали не е било пречкане. Моята практичност и нетърпение се сблъскаха с нейната съзерцателност и трудолюбие в стил – за лудо работи , за лудо не стой. Във всеки случай изпълнихме плана за деня по отношение на работата – почти не остана къде да стъпиш без риск. Оставям Лечето да разкаже както тя умее цялото ми приключение.”

„Лечето” е моето форумно име, или както се казва на съвременен интернетски език: моят ник.

Моят отговор:

Люб... :D :D :D

Разсмя ме! „девойка”... „крехка”... „нахрани”  :D :D :D – едва те убедих да хапнеш една маломерна кифличка!

Мнооого работа свършихме, но за мен по-важната част беше, че ми дойде на гости, видя и, макар че не посмя да дадеш много акъл, (щото се предполагаше че ще дам стабилен отпор, не за друго), поне придоби представа за мястото и условията и занапред ще имам едно рамо в твое лице (в даването на акъл имам предвид, не в кОпането :D). Най-вече се надявам да ме озаптяваш – функция, която на този етап отказваш да поемеш!

Цитат от Люб: „В крайна сметка отидох да гледам и помагам, но не знам през нейните очи дали не е било пречкане :D Моята практичност и нетърпение се сблъскаха с нейната съзерцателност и трудолюбие в стил – за лудо работи , за лудо не стой...”

Това пък изобщо не знам как ти е дошло на ум! Ако някой не е виждал Люб на живо, да знае, че тя е мнооого деликатен и фин човек и въпреки че понякога се пробва да превърне всичко в цифри и схеми (понеже е и непонятно практична), никога не би натрапила мнение и в никакъв случай не се лишава от съзерцание и внимание към всичко живо около себе си! Иначе да, усвоила съм умението да работя за лудо, ама и да стоя за лудо също ми се отдава доста добре :D – пропусна да споменеш че отделихме цял час в началото за съзерцание – нещо, което винаги правя преди частта „за лудо работи” :)

Благодаря за преживяването и за всички китки, които споделяш с мен! Мнооого ми беше приятно да си ми на гости и се надявам някой ден да повторим!

Такааа, сега разказът „през моите очи”:

След малко преговори за часа на тръгване, се споразумяхме за 8:30 и аз минах да взема Люб от нейното градиноубежище почти съвсем навреме. Тя ме чакаше буквално на вратата, въоръжена с една лопата, :D която по нейните думи сама работела. Е, тук послъга малко – не забелязах лопатата да работи сама, а нейната стопанка неуморно търсеше повод да я използва.

След първоначалния оглед на мястото, както и на двете съседски места ;), веднага намерихме приложение на самоработещата лопата – набелязахме един седум между пътя и пустеещите дворове, който Люб на момента изкопа и премести в моята "градина".

Тук е място да вметна, че моят пущинак е на път да бъде повишен в чин градина, щото Люб се постара да оформи няколко кътчета с растителни групи, тъй че на тръгване вече имах друго чувство по отношение на този терен :)

Ето в този отдалечен празен ъгъл засадихме три фестуки (синя трева), новопримъкнатия седум и малко синьо анемоне.

Не подценявайте мижавия изгледа на тревичките! Година по-късно изглеждаха така:

Даже цъфнаха

В съседския пущинак от другата страна пък, забелязах огромна, ама наистина ОГРОМНА поляна с нарциси. Е, ако трябва да съм точна – листа на нарциси. Нямам идея как не съм ги видяла миналата година, нооо, те също са набелязани за присвояване когато им дойде времето да се вадят. Съседското място е пустеещо и разградено вече повече от 10 години, така че ще се постарая да не се чувствам крадла, още повече като знам как подхождат повечето хора към такива имоти – вкарват първо багера и изриват всичко без да ги интересува какво е било засадено преди. Така че смятам да се чувствам повече като спасителка на нарцисите, отколкото като крадла, пък в краен случай, ако някой реши да купи и облагороди парцела, пък ако му се приискат и нарциси, с радост ще му подаря от неговите си  :D :D :D

(тук само да вметна за развоя на план „спасяване на съседските нарциси”: Отидох аз лятото да ровя, ама то какво се оказа – те били посадени между някакви пътечки от плочки и оградени с ниски метални оградки, които с времето са полегнали настрани и затрупани с пръст, корени и треволяци. Където да копнех, удрях или на плочка, или на метал. Изрових някакво нищожно количество и се отказах.)

То моя разказ се превърна малко в „гузен негонен бяга”... Връщам се на „работната лопата” :D Тя се справи много добре и въпреки че мен хич не ми се искаше да оставя Люб да работи толкова много, нямаше да се справим с многобройните задачи, ако тя не беше се включила активно.

Прескачам и дългото обяснение за това как съм се натъпкала с едно неразумно количество иглики и продължавам историята:

Люб е от типа градинари, които като им поискаш 2, те ти дават 8. След като безуспешно се пробва да ми пробута половината видово разнообразие на планетата, успя да ме изкуши с един ифейон (то нали е луковично, пък и синичко – на такова няма как да откажа). Като минах да взема ифейона, беше ми приготвила и два седума, и една разкошна бяла иглика.

Не знам колко иглики имам вече, но си оформих три кътчета в слънчевите цветове на това цвете.

Освен над 15 иглики (Боже, това аз ли съм?!), се изкуших да си взема и една синя хоста. Та имахме си доста за садене и лопатата на Люб успя да пробва почвата на различни места по терена :)

Малко ни беше трудно да решим кое къде, понеже имаше доста за садене, а аз все още нямам никакъв план. Освен това, из половината двор (другата половина не е разчистена още), имам вече насадени много разни неща на много неадекватни места, изобщо, вчера крилатата фраза на деня беше „така и така ще го местя” :D

В началото тя се опитваше да ме убеди че е добре да измислим постоянни места за насажденията, но по едно време установи, че решенията се вземат по-лесно с идеята „така и така ще се мести” :D

Люб, пропусна да споменеш котешкото нашествие!

Колко котака изброихме? 10? Там някъде.

При това тя усети колко е трудно да се яде на това място с поне 3 чифта котешки очи, вперени в кифлата ти. Също така стана свидетел на свиреп котешки бой и се пробва да се намеси с викове по разбойниците и призиви за примирие, които останаха крайно нечути (добре че съседите ги нямаше)..

____________________

Така щастливо и закачливо започна новата година, през която очаквах за-първи-път-малко-по-обмислената-ми-композиция от лалета да изпълни пролетта ми с неповторими цветни вълнения, когато изведнъж… обявиха извънредно положение и забраниха излизането от градовете!

Не знам дали ще мога да опиша какъв шок беше това за мен, но ще пробвам в следващата публикация.

* * *

Моля тези, които ме познават лично, да не споменават името ми в коментарите!

Благодаря!