11, 16 април 2020 - Извънредно положение 2

Предишното посещение ми донесе много радост, но все пак победата не беше пълна – нали казаха „за последно”, а лалетата още не бяха започнали да цъфтят! Цели три седмици след това, стоях чинно затворена вкъщи. В началото като че ли не вземах нещата чак толкова на сериозно – може би съм очаквала ситуацията да бъде овладяна и забраната да падне – нали уж извънредното беше обявено само за месец… После го удължиха и аз взех да набирам..

Да ми забранят да излизам от града?? На мен??? АБСУРДЪ!

Сън не ме хващаше. Включих творческата мисъл. За седмица измислих 24 начина да се добера до вилата, единият от които пеш! Другият – с колело през нивите. 3 – да помоля познат, който има право да излиза да ми изкара колата и да я остави след КПП-то. 4,5,6… 24.

Един от вариантите даже го пробвах. Този с черния път през нивите, но не пеш или с колело, а с колата. Обаче той, освен че беше дълбоко разоран от гумите на по-тежки машини, по това време на годината беше и прекалено мокър, а на места меката кал беше съвсем непроходима. На 100-тина метра от началото за малко да затъна. В далечината, близо до другия край, забелязах зарязана кола…

Напористият ми кураж бързо се стопи и вече си представях как ще се червя пред ММ (моя мъж) за поредната си лудост, от която му се налага да ме спасява. Нямаше как да обърна, трябваше да се върна на заден. На моменти гумите буксуваха и буквално наваля̀ха кални буци по цялата кола! Малко се уплаших, но се измъкнах и се отбих при едни приятели, които имат къща наблизо. Жената опъна маркуча и измихме калта. Спаси ме от позора да мина през града в този вид.

Отчаяна и разочарована се прибрах вкъщи и задрасках черния път от списъка.

Люб изнесе тежестта на моите тревоги, които изливах постоянно върху нея през вайбъра. Искреното ѝ съчувствие беше ценно, но нямаше как да ме успокои.

Бленуваните комбинации от лалета щяха да си цъфтят самотни в изолирания пущинак и никое човешко същество нямаше да им се порадва! А аз – самият дизайнер и сътворител на тази красота, да не мога да видя делото на ръцете си – ужасно, недопустимо!! При това, с ходенето си там не бих създала никаква опасност за здравето на когото и да било, понеже нямаше да имам никакъв контакт с никакви хора! Т. е. цялото това ограничение беше абсолютно безсмислено – ето това ме тровеше най-много!

13 април

Минаха две седмици в неприятно нервно-депресивно състояние само от мисълта, че няма да видя неземно прекрасните си (!) комбинации, да опиша последователността на техния цъфтеж, да планирам евентуално прегрупиране и пр. и пр.

Бях подарила луковици на няколко приятелки и те започнаха да ми изпращат снимки на цъфналите лаленца. Една от тях особено ме държеше в течение и това ме изпълваше със смесени чувства – радвах се за нейната градинка и страдах за своята.

Все пак, реших че ще пробвам отново да се измъкна от града в неделя. В събота сутринта обаче (11 април), вече не ме свърташе и се свързах със съседката на вилата. Тя ми писа, че е минала блокадата безпроблемно с декларация. Е това вече не се трае! Особено пък след като ми писа още и че това, което се вижда в моя двор от пътя, било „впечатляващо”! (А тя и мъжа й са агрономи).

Не се стърпях да чакам до неделя и след работа (събота следобед), като сложих един боб да се кисне (умилостивителна процедура), скочих в колата – щом съседката е минала днес, значи и аз ще мина! Не се знае утре на какъв акъл ще са полицаите!

Да, цялото ми притеснение се оказа съвсем напразно!!! В крайна сметка просто си написах една декларация и отново минах блокадата. Полицаят дори не я прочете – взе я като билетче, даже ми благодари!

* * *

Toва, което се виждаше от пътя бяха основно нарциси и 3-4 цъфнали лаленца до тях. Значи не съм изтървала цъфтежа на нарцисите – отдъхнах си!

Нахлух в двора, а в мен нахлу дива радост! Не очаквах да има толкова нарциси и зюмбюли!

А лаленцата... ах, лаленцата!…

Пърхах наоколо и разглеждах кои сортове са цъфнали и как изглеждат на живо, понеже повечето ги виждах за първи път. Ще пропусна дългите конкретни обяснения за всеки отделен сорт, за да не накъсам много разказа.

Ето още една доза щастие:

Вчера, (12 април – неделя), живях в три сезона едновременно – пролет, есен и зима.

Пролетта си е ясна – тя е налице. „Есента” се състоеше в това, че хризантемата ми се побърка и реши да цъфти. (Пояснявам, че въпросната хризантема беше вкъщи, не на вилата) Да, знам, че в днешно време има много шмекерии, които биха могли да накарат едно цвете да цъфне в който и да е сезон, обаче тя си го направи на своя глава! Засадена е съвсем редовно от резник есента и като каза ще цъфтя – какво да го правиш таквоз! :)

А ние с ММ, като усвоихме номера с декларациите, отидохме до една чешма в планината да си налеем водица. Местността се казва Студенец и явно не без причина. Не ми се струва да е чак толкова високо мястото, но там винаги е много студено и ето колко сняг има по средата на Април:

Като цяло в Пловдив зимата е много безснежна и да се гмурнеш в една толкова бяла гора насред пролетно време, си е доста странно преживяване.

Сега, като гледам колко често съм си излизала от града (всеки път с декларация, разбира се), и като си спомня колко терзания преживях напразно… Но може би пък точно това е направило всеки миг, прекаран на вилата, още по-щастлив и осмислен. Това място ме спаси по време на затварянето. Първата година изолацията не се усети много, но следващата вече доста натегна и не мога да си представя как са издържали хората, които не са имали къде да излязат от апартаментите!

Връщам се към посещенията на моя цъфтящ пущинак – на 16 и 18 април. Аз май без пандемията по-рядко щях да ходя :D Но като знаех, че всеки път може да ми е за последно, използвах всяка възможност и се наслаждавах докрай!

Много особено преживяване за мен беше вечерта на 16-ти:

..Имахме служебно излизане от града с ММ и след това, към 7ч. вечерта, го изврънках да минем през вилата за по-напряко ;). Всъщност, не го врънках много – той знае какво означава това за мен и какви биха били последствията ако пропусне този си шанс да ме зарадва… (шегичка)

Както се досещате от часа, стигнахме там по залез, да не кажа по здрачаване. Нооо това беше първият по-буен цъфтеж на лалетата и аз изпаднах в див възторг. Подскачах наоколо като новородено агне, кляках, ставах, залягах, снимах, а ММ е решил че съм твърде атрактивна мишена и снимал мен :D ноооо, тези снимки няма да видят бял свят, или по-точно белият свят няма да види тези снимки!

Беше прекрасно преживяване – много нови лалета бяха цъфнали и въпреки, че чашките им по това време на деня бяха затворени, цветовете грееха в сумрака.

Пред ето тази комбинация с мускарито той спря и каза, че много му харесва съчетанието на цветовете. Разбира се, с гордост изтъкнах факта, че това не е никак случайно, а плод на моята дълбока дизайнерска умисъл!

Докато аз пърхах наоколо, моят учудващо практичен съпруг, решил да свърши някоя и друга работа и по едно време го гледам – навел се и маха прецъфтелите зюмбюли от Кръгчето!!!

После го хванах в крачка как опипва чашките на лаленцата. Запечатала съм момента, в който е хванал едно Daydream-че. (Така се казва сорта.)

Тук две обичливи котета се изшмулват покрай кичестото мускари от Гео.

А тук едно се настани да съзерцава до мен:

Като ви слушам какви поразии ви правят в градините вашите котаци, чак недоумявам – „моите” (те не са баш мои, а „общински”, или по друг начин казано – за общо ползване, но по подразбиране са на всеки, който ги храни, или пък сега като го казвам така... по-скоро ние сме за тяхно общо ползване, ама това е една съвсем друга тема...), та „моите” така внимателно стъпват и заобикалят всяко цвете, че и да има нещо счупено, не бих го отдала на тях. Е, веднъж един се беше излегнал върху седума, ама то е разбираемо – той си прилича на възглавничка – как да се сети котьо, че не му е точно това предназначението!

Тези грозни пластмасови кашпи, които виждате на снимките как съм ги зарязала на разни места, веднага попаднаха на прицел под зоркия поглед на ММ, който освен че е естет и не търпи такива разтурии, се грижи и за моето душевно здраве, защото осъзнава колко важно е то ЗА НЕГО! Шегувам се гадно – той е толкова грижовен и веднага му хрумнало, че това са съдове, готови, пълни с пръст, която бях споменала че ми трябва за сандъка на терасата. От друга страна самите кашпи трябваше да се разкарат от там, демек да се изхвърлят в контейнер в града – така веднага направил връзка между двете и ми предложи да ги натоварим в колата така както са си с пръстта. Речено-сторено. Той даже си го стори съвсем сам. Сам ги натовари, после сам ги разтовари и ги качи до 8-мия етаж, даже ги пренесе до самия г-н Сандък на терасата!

За мен остана само да изсипя пръстта, която беше пълна с разни нови и стари ларви и цели два мравуняка...

* * *

Моля тези, които ме познават лично, да не споменават името ми в коментарите!

Благодаря!