Още малко настроение от 2019 – ЕСЕН, ЗИМА

Обичам когато нахраня котараците и те налягат из двора, достатъчно близо до мен, за да не пропуснат ако евентуално ми хрумне да повторя. Опитват се да уловят последните лъчи на есенното слънце, мъркат, пощят се и си ближат дупетата.

Такааа – връщам се отново към събитията на вилата (Руен), и към форумните си словоизлияния:

10 октомври:

Да, вчера бях на вилата. ММ реши да дойде с мен „да не съм самичка”.
Беше страхотно, както повечето пъти!

…

Когато слънцето залезе, се настани едно особено настроение. Казах му: „Виж каква прекрасна призрачна светлина!” А той: „прекрасна” и „призрачна” не се връзват много...

* * *

12 октомври, събота:
След натоварения петък направо не ми се ставаше от леглото – чинии, пране, готвене.. ужас!
Как ми се искаше да зарежа всичко и да духна към вилата! Не може – имам толкова много работа вкъщи!
Повъртях се, повъртях.. мина час.
Абе аз така и така не съм на себе си, никаква няма да я свърша, я да взема да зарежа всичко и да забия към пущинака!
Реших да забера и малкия, защото ми беше под ръка, пък и да му разнообразя цветното технологично ежедневие.
Той вече е на 14 и става все по-тийнейджър. Беше трудно да го измъкна от леглото (в 10!) „Хайде бе, нали знаеш, че после много ще ти хареса! Колко пъти вече все така става. Какво ще правиш тука в Бермудския триъгълник телефон-компютър-телевизор?! Хайде, тръгвай!”
С триста зора се замъкна към банята един подпухнал, рошав и силно нацупен подрастващ елемент.
Разбира се, че му хареса!
Още преди да тръгнем, когато му купих пица, баница и боза, личицето му грейна.
Когато пък стигнахме и отвори вратата на колата, извика с въодушевление: „Мяукане ли чувам?!”
15-те котки, сега намалели до 7-8, се втурнаха към колата с обичайното мяукане, прескачане, хъхкане и сбиване. Само едно коте позволява да го галим, но то пък така се размазва от удоволствие, че компенсира за всичките. Наричам го Злати, понеже е със златист цвят и златна душа.
Не очаквах нищо от този ден, нито имах планове. Просто исках да забегна.
Затова каква беше изненадата ми, когато ме посрещнаха ей тези красавци:

Шафрановите минзухарчета, които бях купила преди две години, никога не бяха цъфтели!
Само преди три дни нямаше никакво стръкче, което да подсказва това тяхно намерение! Или аз съм била толкова сляпа..
Огромната купчина отсечени дървета и клони, които бях струпала в средата на двора (от много акъл), страшно ми пречеха и бяха нарочени за горене. Веднъж ги бях подхванала, но не ми се получи, защото бяхме там семейно и след като ММ няколко пъти обиколи двора, търсейки място без пушек, ми каза просто да загася огъня – и без това било невъзможно да се изгори това огромно количество!
Знам, че децата много обичат огън и вчера реших да се възползвам. И без това нямаше кой знае какво друго да правя – земята още е прекалено суха за копаене.
Мисията се оказа повече от успешна – докато малкия се опитваше да си изяде баницата, заобиколен от гладната мяукаща банда, аз напалих такъв голям огън, че чак се притесних да не стане някоя беля, защото имах всичко на всичко 4 туби вода..
За час-два дървата се стопиха. Остана само един по-дебел дънер, който ще бъде удостоен на по-късен етап.
Такава хубава жарава станааа! Чак съжалих, че нямах нищо за печене – през ум не ми беше минало (разбира се..)
Опитах да сложа косата (коса за косене, не това дето все още ми се намирва по главата) на новия сап. Не се получи много, защото предишният ѝ е бил с друга система за прикачване, ама горе-долу се закрепи и, макар и накривена, успя да свърши малко работа. Окосих част от къпинака и се отвори едно хубавко местенце, на което засадих получените от „форумно другарче” ириси. Надявам се да се прихванат, че много дълго ги задържах в саксиите..

(прихванаха се успешно)

*

30 октомври:

Нямам идея кога ще намествам 1000-та луковици, които ме чакат тази есен!

(1000??!)
Бях решила да си правя фигури и комбинации, но земята е суха – камък! Вода там нямам. Кога ще завали, кога ще спре че да мога да прекопая, че да поизравня и да подготвя за садене, че кога ще ги мисля кое къде и кога ще ги буча... явно и тази година ще са ми наникъде

Ама каквото е – то само да успея изобщо да ги настаня..
Иначе съм си въодушевена, хаха!
Хубава новина – петък, събота и неделя съм на село!
Ще бучна и там малко лаленца и нарциси да им се радват гаргите напролет Щото аз когато отида едва покарват най-ранните, а съм накупила предимно къснички... Предлагам да преместят пролетната ваканция в средата на април!

* * *

26 ноември:

Има ли още някой, който не си е насадил луковиците тази есен?
Аз от много планове и мераци, още никаква не съм я свършила. А дъждовете започнаха да улучват всички дни, в които имам някаква възможност да отида до вилата. Вече се чудя дали не бих могла да садя докато вали..
Радвам се поне че успях да „отскоча” до село миналия уикенд (какво са за мене 300 км!)

С една приятелка. Тръгнахме петък след работа, пристигнахме в 12 през нощта и се прибрахме в неделя след 10 вечерта.
И понеже пътувахме по тъмно и малко заобиколно, тъй като я вземах от друг град и т. н. – вместо за 5 ча̀са, стигнахме за 7! (и на връщане така)
Та – напътувахме се едно хууубаво!
А като пристигнахме, имах мъъъничко премеждийце на покрива (напомням – в 12 през нощта!): тъй като бях запушила комините с керемиди, а трябваше да си напалим печка, едно от първите неща, които направих, бе да домъкна едно нестандартно подобие на стълба (самоделката на баща ми) и да се метна на плочата, а от нея – на покрива. Моята приятелка, разбира се, беше впечатлена от лудостта ми, а аз, окрилена от оцъкления й поглед се изгубих нагоре в мрака, прекосих плочата и стигнах до комина с 2-3 лъвски скока по керемидите. Чак тогава осъзнах, че са влажни и, понеже са покрити с разни мъхове и лишеи, са всъщност страшно хлъзгави! В началото, докато подметките ми бяха сухи, не се усети проблем, но когато се опитах да се задържа на едно място, това се оказа невъзможно
Нямаше в какво друго да намеря опора, затова гушнах комина и свалих една по една трите керемиди, които го покриваха. Краката ми обаче се пързаляха все повече и повече и нямаше как да сляза безаварийно. Преди да осъзная напълно ситуацията, усетих че политам надолу и инстинктивно се хванах за ръба на комина.
Сега си представете в какво състояние беше хоросанът, с който въпросният комин е бил изграден преди около има-няма 40 години! Най-горната тухла просто остана в ръката ми и двечките с нея дружно се засилихме надолу – аз по задник, а тя усети сладостта от летенето...
По примера на децата, извиках „Добре съъм!” и безславно слязох по стълбата с озеленени гащи..
Добре че не се срути целия комин...
Успях да свърша някои важни нещица, успях и да забравя да свърша някои важни нещица, но пак съм си много щастлива за това преживяване
Който ме е чел преди, може би си спомня бялото кученце, което се присламчи към нас лятото и като си тръгвахме тича след колата докато остана без сили:
Е, когато излязохме на другата сутрин по светло, видяхме че по новобоядисаната ми портичка има кални лапички...
Толкова мило и мъчно ми стана!
Да сме живи и здрави, лятото пак ще го намерим и ще го приютим докато сме там

*
Друго, другооо... да се върна към вилата:
Истинското настроение далеч не може да се предаде чрез снимка – едва се забелязват тежките мъгли, които се спускат над родопските хълмове, а въздухът е наситен с носталгични аромати и изобщо навсякъде се стеле една не особено фотогенична тъга...
Любимата ми есен!

*
Мисля, че не съм показвала „огромното” пространство, което успях да обработя един ден, плюс маркировка за пътечката:
(съвършената линия на последната не личи от снимките)

Е, толкоз от мен!
Ако успея да си насадя луковиците преди Нова година, ще се чуе!

* * *

ХРИЗАНТЕМИТЕ

Ама само за луковици съм писала в тоя форум! А какви красиви хризантеми бях засадила! И само да вмъкна тук… така, между другото да се знае, че хризантемите са ми любимите цветя!!

Въпреки че от 2017-та насам говоря само за луковици и най-вече за лалета, ако ме попитате кое ми е любимото цвете, ще получите изненадващ отговор: Хризантемата! Но не от тези дребните, които в моя край ги наричат „димитровчета”,  а високите, с едри топчести цветове.

Такива бяха последните цветя в градината на баба и стояха докато ги затрупа снега. Баба имаше доста едри храсти с най-различни цветове хризантеми. Голяма част от тях обирахме и слагахме във ваза в неотопляемия салон, който те изпълваха с аромата си в продължение на цял месец.

Хризантеми, мои хризантеми… що ви люби тъй скръбта?...

* * *

Закупените през есента на 2018-та г. хризантеми, чинно презимували на терасата, бяха засадени през пролетта на 2019-та и ме обдариха с изобилен цъфтеж.

С времето обаче, сушата си каза тежката дума и много от тях се споминаха, а някои едва кретат с по няколко цветчета :(

* * *

30 ноември:

Днес беше един прекрасен ден за холандските луковици!
Е, с малко прекъсване – по обяд преваля за около час.
Въобще времето беше много диво – ту слънчево, ту половината небе забугрено от тъмни облаци, ту задуха леден вятър, ту стане тихо и почти топличко. След дъжда небето беше като тежка въздишка. За съжаление тъпата батерия издъхна точно когато фокусирах!
Не че щеше да се види кой знае какво на снимката.. Ама все пак.
Освен че се порадвах на своенравното време, успях да свърша и доста работааа!
Засадих бебетата, юношите, майките и бабите на миналогодишните лалета.

(Тук пояснявам за тези, които не знаят: по принцип малките новообразувани луковички се наричат детки. Във форума обаче често ги наричаме гальовно бебета, а тъй като те не всички са с еднакъв размер, на по-едрите понякога им викаме юноши. Големите луковици съответно наричаме майки, а аз тук съм се пошегувала с най-едрите, които наричам баби. Е, щеше да е по-ясно ако и на български думата „баба” буквално означаваше „голяма майка” (grandmother), но и така става.)

Голяма питанка ми беше как да ги разположа така, че да не ги омеша като ги вадя, ама май ще е неизбежно.
Преди да завали, задуха много бурен вятър. Чак ме поизплаши. Стана страшно студено. За малко да си тръгна, но реших, че така и така съм там, мога да прегледам какво ми е останало в наличност след подаръците, които раздадох – ощастливих 5 приятелки и като се замисля, май попрекалих със щедростта..
Няма да се замислям.
Когато миналата година Clock4e ми изпрати 45 луковици, бях сигурна, че е луда и че аз никога, ама никога не бих могла: първо, да дам тооолкова много пари за цветя и второ, да откъсна от сърцето си цели 45 здрави, чисто нови луковици, за да ги дам на някого просто ей така.
Ето ме сега – луда, ама луда! Но какъв е смисълът един луд да обяснява на други луди колко сме луди всички?!
(#форумЪТ)
Както и да е, наврях се аз в подземната стая да броя и описвам, а след ревизията Слънчо отново подаде ръка и ме измъкна от дъждоубежището. Реших да използвам възможността да посадя и 30-тина от новозакупените лаленца – една композиция, която не съм сигурна че ще изглежда както си я представям... По-точно: сигурна съм, че няма да изглежда така, както си я представям, но се надявам, че изненадата няма да е много неприятна!
Разчитам следващата събота да довърша – дано е хубаво времето – поне така го дават, и дано успея да отида!
Междувременно трябва да съм примерна майка, съпруга и домакиня
(Не че иначе няма да ме пуснат, ама така няма да ме гложди съвестта)

* * *

07 декември

Днес беше още един прекрасен ден за холандските луковици, също и за бабините златни (така наричам едновремешните червени лаленца), и за наследените от свекървата нарциси – всички вече са настанени по места! Е.. не съвсем.. но поне са настанени на НЯКАКВИ места
Снощи чинно сготвих, с което спечелих огромно благоволение в собствените си очи, сутринта станах рано-рано и заявих, че отивам на вилата. ММ излезе малко преди мен и след няма и 5 мин. се обажда: „Ама то вали дъжд!” (плаши гаргите – все едно не ме познава!)
„Нищо – викам – той ще спре!” Облякох една тънка плетена блузка, върху нея поларената пижама (нищо на света не е в състояние да ме стопли така, както поларената пижама), отгоре сложих най-дебелото яке, взех дебел шал, шапка и ръкавици (ръкавици?! – никога не използвам ръкавици!) и се метнах на колата.
На излизане от града дъждът нещо се разсея и забрави да вали, но аз вече имах друго притеснение – пред мен розовееше утринното небе, а под него белееше планината.

БЕЛЕЕШЕ!!!
Бях забравила колко е красива природата когато навали сняг! Когато навлязох в заснежената зона, все едно се движех в някаква паралелна реалност. Налегна ме едно такова носталгично настроение като в детството – беше някак странно да карам сама по заснежен път. Шофирах бавно и се наслаждавах на прекрасните картини, които се откриваха след всеки завой. Изкушавах се да спра и да снимам, но не би било много разумно, пък и бързах. Чак горе, малко преди да стигна до моето място, не се стърпях и извадих телефона:

Хаха... дъжд! Горе беше натрупал поне 10 см сняг! Да, не е много, даже нищо не е, но беше скрил всичко, ВСИЧКО!
Няма пътечка, няма купчината камъни – добре че бях набучила шишчета да бележа докъде съм садила предишния път.
Ето с това трябваше да се боря:

Знам, че за повечето от вас това е нещо съвсем обикновено, но когато се случва пред очите ти е едно, а когато никога не си виждал мястото покрито със сняг, е съвсем друго. Особено като си живял 20 години в безснежния Пловдив. Просто изненадата беше голяма. Беше и студенко, краката ми започнаха веднага да изстиват в ботушите с тънки подметки. Добре, че там си бях занесла едни яки маратонки с дебели грайфери. Само ако имах и дебели чорапи.. Ето тук поларените ръкавици влязоха в употреба – натъпках ги в обувките като стелки и работата заспа!
Както и да е, смисълът на живота ми последната седмица се въртеше около насаждането на лалетата, така че просто спрях да мисля за снега и студа и извадих инструментите.
С правата лопата бързичко загрях..
Малко по малко свалих якето, шала, пижамата, накрая и блузата, и останах по …потник! Не усещах никакъв студ, кръвта ми кипеше и се чувствах по-жива от всякога!
Ето тук е момента да обявя конкурс за най-луда калинка!

(Снимката е в изключително намален размер, компютърът ви не е повреден. Не съм от хората, които си правят селфита, а малкото, които съм направила, пазя за себе си. Но държа да покажа това доказателство за моето екстремно преживяване през онзи ден – беше толкова вълнуващо! Бих повторила!)
Наистина не беше никак студено! По-скоро свежо – колкото да не се потя излишно.
Изкопах едни грандиозни трапове, после установих, че 20-25 луковици (горе-долу по толкова бях предвидила за отделните комбинации), съвсем не заемат чак толкова много място.. Бе те хората не случайно ги продават в пакети по 100!
Намислените предварително съчетания претърпяха огромни промени. Не можах да си намеря записките с предварителните идеи и вече нямах време за нови планове... Комбинирах ги по съвсем различен начин от първоначалния замисъл – дано не е станало много грозно!
То ще се види. (Надявам се наистина да се види... )
Нищо де, нали трябва да има за какво да мечтая и догодина!
То аз вече мечтая – да се размножат и да си взема и още…

По едно време стана мнооого кално. Снегът се стопи там, където тъпчех и направи един глинест слой на повърхността. Обувките ми събираха буци кал, по тях полепваха даже и камъни! Бяха като котви. Движех се като затворник с гюлета на краката. ММ ако ме беше видял в това състояние, със сигурност щеше да каже: "Кой те наказа така?"
Ама си ми беше готиноооо... Яко готино!!
Ааа, щях да забравя – умилкващият се помощник беше неотменно до мен:

Това е – насадих ги, бееееее!
* * *

09 декември

А днес – два дни след като успях да засадя ВСИЧКО, знаете ли каква беше следващата ми стъпка? – Забих се в магазина за луковици и си купих още 9 зюмбюла!
Да има, бе! До пролетта как ще живея без луковици??!

* * *

17 декември

…там си беше пак тъй прекрасно..
Безумно спокойствие – по това време даже птици не пеят – абсолютна тишина!
Гледах закаляната „градина” – не мога да повярвам, че целият този лук е погребан една педя под земята! Няма и следа от саденето – всичко е някъде, никой не знае къде. Мисля, че пролетта ще донесе много изненади
Също така си дадох сметка, че съм я почнала много отзад напред (не че и досега не го знаех, но някак започнах да осъзнавам мащабите на безумията, които съм направила досега и къртовския труд дето ме чака от тук нататък).
Не знам какви снимки ще правя като цъфнат китките – всичко е толкова неуредено, навсякъде има купчини пръст или камъни или коренища – не виждам кога ще имам време да ги разкарам и да приведа нещата в приличен вид.

* * *

Завършвам историите за тази година с една забавна котешка случка:

Седят си котаците из двора, дремуцат, а аз ровя в пръстта, пък по някое време отворя някоя кесия с луковици и те – дебнали ме през цялото време изпод вежди, изведнъж наскачат и се блъскат в краката ми, мяукат и се сбиват кой да е по-близо – мислят си че в кесията има храна – бяха много смешни!
Та по едно време разбраха, че няма да им падне нищо от моите кесии и се разкараха. Остана Златето – гальовното коте. Като дойде ред на анемонето, изсипах грудките върху една лопата и звука от потропването в съчетание с шумоленето на кесията, веднагически я привлече. С един скок се озова до лопатата и започна да души. Посягам аз да си взема грудка, и тя посяга с лапичка и дърпа грудката към себе си. Аз пак посягам, и тя посяга. Оставих я да се убеди че не стават за ядене, че иначе рискувах да изям някой котешки нокът.
Много смешно коте!

* * *

Моля тези, които ме познават лично, да не споменават името ми в коментарите!

Благодаря!