Още малко настроение от 2019 – ПРОЛЕТ
Освен че прекрасните ми първи лалета изобщо не се притесниха
да си цъфтят пълноценно в оня пущинак, те ми помогнаха да повярвам, че от него
може и да излезе нещо. Още повече ми помогнаха „каките” от форума, които
търпеливо се подлагаха на моите дѐтешки словоизлияния по повод кърските ми набези.
Сега, като си преразгледах снимките от онази година, си
дадох сметка колко често съм ходила и колко много неща са ми се случили.
Разбира се, спомените ми далеч не са така подробни, тъй че ще се опра на
споделеното във форума, за да ви въведа във виладжийските си преживелици от
2019-та.
Първото ходене се е състояло на 2-ри февруари и явно е било семейно. Кокичетата са били пред цъфтеж, билото на Балкана отсреща – все още в сняг, а малкият ни син и котетата – все така гальовни.
Ето и какво съм писала във форума на тази дата:
Семейното
посещение на вилата носи много особено настроение при нас... такава сме
картинка – няма да повярвате.
Големият син (16 г.) категорично отказва да дойде.
Малкият (13), иска да промени света.
След като нахрани глутницата котки и успее да погали тези от тях, които
позволяват, пърха наоколо с нестихващ ентусиазъм и иска постоянно да сади нещо,
или да оправя „къщата” (така той нарича порутената барака). Навива
баща си да я боядисаме, почистим и обезопасим (демек да сложим СОТ).
Баща му от своя страна гледа с безкрайна мъка остатъците от грандиозния труд на
родителите си, мълчи, за да не му се налага да обяснява защо всички тези неща
няма да станат и когато се умори от мъка и мълчание, казва, че там нищо не може
да се направи, защото иска много, много пари. И въпреки твърдия мъжки реализъм,
гледа с възхищение как
жената (демек аз) размахва брадвата и с чутовна пъргавина (която той би се
радвал да вижда от време на време и в кухнята...), смила няколко диворасли
фиданки. На всичкото отгоре, при вида на разчистения квадратен метър земя, на
лицето ѝ грейва усмивка, която никоя друга (макар и далеч
по-смислена) дейност, не успява да предизвика...
Така, след не повече от два часа, всички се качваме в колата, всеки със своето
особено настроение.
Аз – с намерението да се отдам на насладата от последните 15 мин. извън града,
изпълнена с неоправдано удовлетворение.
ММ (моят мъж) – мълчаливо смилайки преживяното, пресмятайки дали все пак, аджеба, не би било възможно... но по-скоро не.
А малкият заспива блажено на задната седалка и сънува кой знае какво...
* *
*
Като прегледах набързо снимките, май доста пъти сме ходили
семейно онази година. А сега вече гледам да съм сама, за да мога да стоя
по-дълго и да свърша повече работа. Не ми харесва тази равносметка.. ще трябва
да предприема нещо!
Въпреки всичките ми заричания да не залесявам терасата (в апартамента),
и за онази пролет си бях оставила луковички за сандъка и за буркани с вода.
Особено прекалих със зюмбюлите. Доколкото си спомням, бяха около 15, с идеята да
подарявам на приятелки, ама после ми досвидяха.
Ето записките ми от 5-ти март:
…Както
винаги, докато са на семена/луковици, нещата ми изглеждат тооолкова малко, а
като почнат да растат... става джунгла и на терасата човек гледа къде стъпва и
същевременно си пази муцуната да не го фрасне някое листо.
Домашната
ми градинка е толкова ароматна, че не може да стои в стаята – оставила съм я на
терасата.
…
Ароматът
наистина е убийствен! Вчера ги сложих в кухнята, но не можахме да се храним
нормално с тях – все едно ядеш нещо със зюмбюли – и пак ги изнесох.
* *
*
Въпреки че в предишната публикация вече показах рехавата си градинка от лалета, ще я сложа и тук, за да е пълна картината:
Този първи цъфтеж на холандските луковици в оня пущинак беше
като някакво вълшебство. Исках да ги откъсна всичките, исках и да не ги късам,
исках да ги снимам от всички страни, но фонът никога не беше достоен; исках да
загреба цялото това парче земя заедно с цветята и да го взема със себе си!
* * *
Все пак ги откъснах – нали така и така нямаше кой да им се радва там след нашето отпътуване.
След първия цъфтеж на лалетата, когато мислех, че това е било
всичко за сезона:
4 май
Ехх...
с какво голямо удовлетворение сядам да си споделя последните преживелици!
След като предишния път обрахме лалетата с малкия, останаха още няколко пъпки.
Следващото ходене не можа да се осъществи навреме – минаха цели 11 дни и мислех
че те отдавна са прецъфтели. Е, надявах се да е останало някое и друго лале,
НООООО...
каква беше изненадата ми, когато отидохме с ММ и заварихме градинката в същия
вид – цялата нацъфтяла!
Прибрах се с букет от 40 лалета!!
Отвсякъде надничат
буби... (Е, някои не надничат – някои се дупят)
А с тоз приятел бая се
гонихме около пъпката на лалето докато го снимам
За съжаление, имах и неприятен сблъсък със света на инсектите.
В почти всяка цветна чашка открих по една-две умрели пчелички. В първия момент
се зачудих какво е предизвикало тази странна кончина, но после разбрах, че това
е работа на един вид паяци (всъщност те са много видове от този род), с две
двойки много дълги крака и две – доста по-къси, които дебнат по цветовете и не
знам как улавят жертвите си, но използват изключително малко паяжина. В първия
момент изобщо не забелязах такава, после установих, че умрелите насекоми са
леко увити около крачетата.
А по повод тази снимка с подредени котета,
ме попитаха как правя така, че да си седят „всяко на
неговата си плочка”. Ето описание на механизма:
1. Сипваш
малко барабонки (котешка храна) на едната плочка.
2. Сички котаци се струпват.
3. Сипваш барабонки на втората плочка.
4. Сички котаци се пренасочват. Фащаш единия за ушите и го местиш на предната
плочка.
5. Сипваш барабонки на третата плочка.
6. Пак сички котаци се пренасочват. Фащаш единия за ушите и го слагаш на
първата плочка.
7. Вторият се премества сам
Бе с котки да са занима’аш – трудна ра’ота...
* *
*
При едно поредно ходене на вилата „почти семейно” (без големия син), малкия набара купчина влажна пръст, която току-що бях пресяла и взе да се рови в нея и да я мачкоти. Баща му си беше взел „работата” там – пишеше нещо на лаптопа, но по едно време скочи и каза: „Ще си поиграя малко със синчето!” И като клекна до него в пръстта... взе да я меси като глина (а тя глинесто-песъчлива) и изпод ръцете му „излезе” ей това зайче:
Малкият, разбира се, се побърка от кеф!
Аз пък така съжалявам, че не беше истинска
глина, за да ми остане зайо като градинска фигурка и семеен спомен! (не съм
привърженик на градинските фигурки по принцип, но това щеше да е различно)
*
Този бръмбарляк ме посрещна върху лилиума:
Предполагам че огризката е негово дело, но бях твърде заета да го разглеждам (а май и той – мене) и когато реших, че най-вероятно е вредител и е добре да го ликвидирам, беше безследно изчезнал (явно си е направил правилните изводи...)
* *
*
Тук съм се обяснявала малко за градинарските си планове:
Като
цяло смятам да се огранича с луковични, сукуленти, рози, божур (имам един от
свекървата – щом е оцелял 20 години без грижи, значи ще го бъде). Засадих един
клематис, а хризантемите са експериментални – засега обаче вървят прекрасно.
Миналогодишната е в отлично състояние, игликата също. Имам си саморасли ириси,
значи и ирисите ще оцелеят... ми то се оказа, че всъщност не съм се ограничила
много...
Уж осъзнавах, че трябва да бъда търпелива и да не бързам да
се снабдявам с растения, а първите години да наблегна на подготовката на терена
– да разчистя по-голяма площ и да планирам кое къде би било добре да е
засадено… Обаче сърце мъжко-юнашко не трае! Натъпках се с растения съвсем без време
и усещането винаги е „трябва да го имам сега, че то иначе кога…”
* *
*
25
май
С
всяко следващо ходене ми става все по-спокойно и обнадеждено. През два парцела
от нас има семейство (млади хора), които вече живеят там постоянно. Отсреща,
през улицата, има луксозна вила, която често се посещава и има СОТ. Като че ли
районът започва да се оживява и предишните набези на крадци ги няма или поне са
намалели.
Така
или иначе, аз не оставям там нищо ценно – даже инструментите си разнасям
напред-назад с колата. Луковиците се надявам да няма кой да ги оцени, защото
след всичко изчетено по темите май ще ми се наложи да ги оставя там да летуват.
Вилата е „на два етажа” – единият под земното ниво и лятото там температурите
са доста по-ниски от което и да е друго помещение, с което разполагам. През топлите
сезони няма много влага, надявам се че няма и мишки (досега никога не съм
откривала следи от такива), защото наоколо обикалят поне 10-тина гладни котарака.
Така чеее... къде плахо, къде смело, овладявам природните дадености. Поне
засега ще поддържам този курс, пък да видим...
Сега, 2-3 години по-късно, вече съвсем съм забравила предишните
си терзания за кражбите. Малко по малко започнах да оставям там и инструментите,
а те пък започнаха да увеличават своя брой. Освен че домъкнах лопата, мотика и
вила от село, ММ сериозно се зае да ме снабдява с всичко необходимо за
поредната ми лудост – към средата на 2019-та вече беше купил третата резачка –
първата, на ток, втората – бензинова, но нещо имаше проблем
с маслото и затова купил и трета, пак бензинова…
Аз пък не възразявам :)
Откакто засадих първите луковици, до сега не е имало набези.
Да пази Господ! Вратите са все така изкъртени – едната не може да се сложи на
пантите си, камо ли да се заключи! Отивам там „с ръце в джобовете” – не нося
ключове. Даже портата защипвам само с едно телче… дали не е време да ѝ сложа катинар?… Все пак гледам да не
нося много ценни вещи. Резачките ги съхраняваме вкъщи.
* *
*
Малко за ръкавиците и други неща:
…Имам
непоносимост към ръкавици. Нали са ми зелени пръстчетата! :)
От малка съм така – сложиш ли ми ръкавици, все едно съм с вързани ръце.
И ножица нямам... аз решавам нещата от корен – директно изкопавам с теслата –
имам една яка, вече затъпена от блъскане по камъните тесла, с която рина и сека
докато реша, че растението е разбрало че трябва да се разкара от там и така :)
Нямам мотика, нямам коса, нямам ножица, нямам фреза, нямам храсторез, с
резачката не боравя – общо взето се справям с една тесла и една брадва..
Е, вече имам коса и мотика, също и ножица, и трион, и едни
стари клещи. То общо взето всичките ми инструменти са стари и с не блестят с
особено качество, та.. компенсирам с ентусиазъм :)
Продължавам своя разказ за откритията в моята нова територия:
Нещо, което
не очаквах е, че там има видове, които мога да загубя, ако се втурна да сека,
скубя и ровя безразборно. Ето – случайно разбрах за дивите орхидеи, после
ирисите, последния път и оранжевата роза, дето можеше лесно да замине барабар
с шипките и дивите фиданки между които се е навряла... Имам чувството, че
трябва една година само да наблюдавам какво имам, че да не унищожавам напосоки.
Все си мисля че няма какво повече да ме изненада и всеки път откривам нещо
ново.
За дивите орхидеи реших да напиша цяла една отделна публикация, така че
няма да ви занимавам с тях сега.
28
май:
Надявах се листата на лалетата вече да са изсъхнали и да извадя всички луковици, ама не!
Бе тия лалета не разбират ли колко нямам търпение??
Само няколко изсъхнали имаше и ги изрових, но затова пък бяха ммм... тлъъъсти!
Това е от една луковица:
Вчера беше МОЯТ ДЕН
След като 4 поредни дни не успях да се изкопча да отида на вилата, неделя вечерта наточих яко зъби да прекарам там понеделника от тъмно до тъмно. Да, обаче съм забравила, че с ММ сме щели да ходим някъде.
И приготвям аз такъмите с размах, а той: „Днес ще ходим ли...”
След причерняването и пребледняването ми, се разбрахме той като свърши работа към ранния следобед да ми звънне да тръгвам към къщи. Тъй като не съм ходила ЦЕЛИ ДЕСЕТ дни в това тъй усилно за градините време, сещате се колко много работа имах. Пък и се бях напълнила с разсади разни...
Отидох аз, запретнах ръкави (нямах ръкави, разбира се..), без блеене, без снимане, без мечтане – хванах се здраво за теслата, лопатката, кофата и прочие.. и бъъързам да свърша повече работа.
Към 13:30 телефонът ми звънна някак без желание
Викам си: „Свърши ми царството!”
Не беше той. Супер! Продължавам!
14:30 вече не се стърпях и се обадих – знам ли, може нещо да не се е свързал, пък и да видя как вървят нещата.
„Няма да свърша скоро” – казва.
Еее, супер! Ще отхвърля още някоя работа!
И бързам, бързам…
В 16:30 се обажда: „Свърших, тръгвам!”
Ее... добре – доста работа отметнах – доволна съм!
В 17:00 пак звъни: „Няма смисъл! Докато стигнем, ще затворят. Утре ще отидем”
Йеееееееее!
И така, до вечерта бачках стегнато, че нали всеки момент ще ме извикат :D
Толкова много работа за един ден не знам дали друг път съм свършвала!
* *
*
От форума взех още една много полезна за моя терен идея – как да си направя сянка, под която да работя, в този страшен пек – ами много логично – с чадър!! Да, ама някой трябва да се сети! Колко му е да забие човек един плажен чадър и да си рови луковиците на воля! Толкова почивка ми спести!
Малко зор беше забиването, понеже земята е твърда и
камениста. Кръстачката за елха дойде на помощ, но изобщо не беше достатъчна. Още
при първия опит да забуча чадъра в пръстта, пластмасовото връхче в долната част
на дръжката стана на сол. Точно това обаче ми даде нова идея: тъй като дръжката
вече имаше отвор, (стана като тръба), можех да я нанизвам върху едно арматурно
желязо, което предварително забивах с теслата в земята. Така става много здраво, а и
лесно за преместване.
Оо, сега, като слагах снимката забелязах и метличината зад
чадъра – засадена от мен есента, пролетта ме зарадва с любимите сини цветове.
А постът ми от 18 юни завършва така:
Всички
лалета вече извадени! Официално.
* *
*
Моля тези, които ме познават лично, да не споменават името ми в коментарите!
Благодаря!
Коментари
Публикуване на коментар