Приключенията на Лукчо & Co
Отчетохме второ успешно
двуседмичене в Костанденец и, доволна от новите придобивки – закърпен покрив,
люлка (!), нова семейна каруца, две боядисани пейки плюс шамар в лицето на
тротоарния треволяк, се върнах към градската действителност с все луковици под
ръка…
Надлежно разходени до село
(през Сливен за по-напряко) и обратно, Лукчо & Co се прибраха в апартамента
по живо, по здраво. Не си мислете обаче че бях
готова да преживея отново целия онзи терасен ужас! Миналогодишният експеримент се оказа сполучлив, но беше голям зор да им намеря
места, да ги покривам през най-студените зимни дни, да местя кофи и саксии от
външната тераса в остъклената и обратно… Правих, струвах и ги опазих, но беше
голямо прескачане, а после голям листак, особено след като прецъфтяха! Листата
не бивало да се махат докато не изсъхнат сами, за да изхранят луковицата за
следващата година…
Изобщо – изтърпяхме ги (изтърпяха
ме…), но въпреки че милите ми мъже понесоха тази ми поредна лудост с доста
разбиране, реших повече да не ги подлагам на такъв прескочѝ-саксиен тормоз и да
си потърся по-удобна алтернатива за садене на пролетните съкровища. А те, за
разлика от нормалните съкровища, не намаляваха, а се увеличаваха!
Как ли? Ами ето така:
Метод №1: сами си се
размножават
Метод №2: купуват се от
магазина (сами си се купуват :D – влизам си аз в магазина и като си тръгвам,
хоп – 10-ина лаленца са се настанили в моята торба)
Метод №3: набези от форумни
лудетини:
Помните ли сандъка от
предната статия – онзи, дето го изрових от мазето? Ето какво ми писа една
съфорумка (копирам дословно): „…живо ме интересува ти оня сандък напълни ли го
вече? Щото ако си – си търси немедленно още един! Не питай, намери сандък”
Брях! На сандъка ми е
хвърлила око!
Викам „Ми не… аз такова…
върнах го обратно в избата с все паяжина по него!” (Белким ѝ са отще!)
Съвсем друга била работата –
след няколко дни получих ето това:
Цяла торба луковици! На
лалета.
Цели-целинички 44 яки, чисто
нови луковици на лалета, директен внос от Холандия! При това за мен подарък! Да
съм си ги била садила в „новия” сандък. Тая лудетина ми писа че била прекалила
с луковиците – поръчала си 8 кг!! Луда ами! Напълно луда! Кой нормален би
поръчал 8 кг лалета от Холандия, че при това единия да го хариже ей тъй без
нищо на напълно непознат човек?!
Ноо… на такова нещо може ли
да се откаже?! Тя като е луда, аз пък не съм! (ох, тук ме избива на смях… то се
разбра коя е лудата, ама ‘айде…)
Така есента на 2018 година ме
посрещна с ново предизвикателство – трябваше да намеря място за около 400
луковици!
От форума ме навиваха за
вилата. Абе, викам, там почвата е ужасна – песъчлива и камениста! А те – ми
тъкмо такава е най-добре за луковиците! Аз – ама там нямаме вода! А те – на
луковиците вода не им трябва! Ха сега де!
Мислите, че на село е
пущинак? На вилата да видите какво е! Вярно, тревата е по-ниска, ама то щото
там нищо не вирее, даже бъзе и коприва си няма, а поветът е много оскъден! Има
къпинак – не е по-добро! Боде.
Какво да разправям, ето нагледен
материал:
* * *
Вилата е наследена от свекъра
и свекървата. Наричаха я „ранчото”. Докато бяха живи така и не отидохме заедно
там. Само понякога виждах „реколтата”, която са донесли. Реколтата е в кавички,
понеже то много на реколта не приличаше. Малкото плодове и зеленчуци, освен
оскъдни по количество, не блестяха и с особено качество. Дребни, криви,
измъчени – да се чудиш имат ли наистина „ранчо” или ги берат край пътя. Само
дюлите изглеждаха добре. Сега, като знам каква земя са обработвали, се
възхищавам че са изкарвали дори и толкова! При това нямаха кола, ходеха с едно
„симсонче”, с което мъкнеха нагоре и туби с вода, понеже там нямаше прекарана.
Свекър ми беше изобретил специална метална приставка към мотора за тубите.
Мераклии!
Во време оно родителите на
мъжа ми имали и доволно количество съседи, с които си пиели кафето на терасата
всеки уикенд, тъй че пущинакът бил прилично облагороден, но не за дълго.
Виладжиите – възрастни хора,
един по един си отидоха, както и моите свекър и свекърва, а постройките бяха
подложени на непрекъснати набези. Всичко ценно беше отмъкнато, вратите ни бяха
изкъртени до степен да не могат да се закачат обратно на пантите, а вътре беше
като след торнадо.
Тъжна картинка!
Самата постройка не е кой знае какво, но пък е направена с много мерак. Състои се от полувкопана в земята приземна стая, която, тъй като е на баир, откъм едната страна е, така да се каже, на кота нула, от другата – „стърчи” наполовина. Изградена от изключително голямо количество цимент, камъни и някакви готови бетонни плоскости, покрита тъй също с бетонна плоча, въпросната стая напълно би заслужила повишение в чин „бункер”. Има едно единствено мъъъничко прозорче високо, току под тавана, през което влиза малко количество светлина. (Е, има си и врата :D)
На „втория етаж” има тераска и дървена барака, състояща се от две стаи с коридорче посредата. Преди свекър ми да я довлече в онзи див пущинак, е изпълнявала функцията на спортна съблекалня, бракувана при неизвестни обстоятелства…
За тоалетна (външна, разбира се!), изкопал недълбока дупка, която покрил с две от гореспоменатите бетонни плочи, като оставил разстояние помежду им и върху тях монтирал стара телефонна кабина, чиито стени с годините са изгнили и в момента е останала само металната конструкция с покривче и „гръб” – тоалетна-мечта! :D
Шипки и бодили, каъпинак,
треволяк и пущинак – ето така виждах аз „вилата”. Оо, щях да пропусна – и много
паяци!
Без вода, а вече и без ток, (понеже
се намерило кой да издърпа всичките жици от уличния стълб чак до последния контакт)
– място, което не знаеш как ще завариш следващия път като отидеш, понеже ако и
да няма какво повече да се отмъкне, все ще се намери кой да претършува
профилактично. Закрепените врати и прозорци биват изкъртени отново ей така за
спорта – тъжна работа, тъжна отвсякъде!
Ходила бях няколко пъти, но
само за да се убедя че това място няма никаква перспектива, освен ако
семейството не реши да налее едно стабилно количество пари за облагородяване и
обезопасяване – планове, които никога не сме имали. Как да ти е мерак да садиш
там безценните холандски лалета, м?!
Каките от форума обаче нямаха
намерение да се убеждават в нищо и продължиха да ми набиват канчето. И след
като оная „лудата” ми тръшна едното кило луковици, повече нямаше нужда даже и
да ми го набиват – аз просто нямах избор!
Ето какво съм записала във
форума на 21. 10. 2018 – точно година след като се бях регистрирала:
„Отново е октомври – време за нови луковични
приключения. Тук мога да отбележа голям напредък – от около 200 луковици
миналата година, тази съм стигнала до около 400!
Някои планове се промениха. От идеите, които сте ми
дали за моето далечно село, установих, че съм изпълнила една – хамака!”
Тук само ще вметна извън
цитата, че за къщата в Костанденец съфорумките скроиха специални планове – много
ме навиваха да я продам(!!!), или пък да превърна двора в затревена поляна, която
да се коси (не разбрах как да се коси ей така от само себе си..) – нещо също
тъй чуждо на моя натюрел (не харесвам трева тип стадион)..
Опитали сте да ме убедите, че вилното ми място е
идеално за лалеената (лелеяната) ми полянка. Аз бях силно притеснена да заравям
луковици на онова недружелюбно бърдо, но миналата есен се престраших да
експериментирам с два нарциса. Сега, година по-късно, явно съм асимилирала
идеята, или просто съм притисната от обстоятелствата – луковиците ми няма да се
съберат на терасата, ако ще да я напълня с пръст на два етажа!
…
В заключение само ще кажа, че тази есен повечко ще
слушкам и ще си набуча лука на вилата! :D ”
И така, нарамих аз сечивата,
на брой две – тесличка и лопатка, и се замъкнах в пущинака пак за нова битка с
дивата природа. Тя оная там не беше и чак толкоз дива, по-скоро беше като
отдавна изсъхнал мъртвец, забил кокали в коравата пръст – трябваше само да го
изтръгна и да го захвърля настрани.
Моята първа завоювана
територия:
В кръгчето от камъни засадих
мента. Била като плевел – инвазивна, оцелявала при всякакви условия.. трънки!
На това място инвазивни са само камъните. И аз! Даже къпинака не успява да изпълзи
изпод сянката на ореха и въпреки че по онова време изглеждаше като надвиснало
цунами, готово всеки момент да залее моята нова територия, когато година
по-късно се осмелих да атакувам и него, не даде кой знае какъв отпор.
Ментата се гътна много
скоротечно.
Камъните обаче бяха друга
история… Аз такава пръст през живота си не бях виждала.! Ударих на камък в
най-буквалния смисъл да думата! То не е пръст с камъни, а камъни с пръст! Всяко
забиване на каквото и да е сечиво, беше придружено с дрънкане все едно копаеш в
чакъл.
Не се стърпях и започнах да
пресявам – ма разбира са! – как така ще буча аз лалетата в тази твърд?! Реших
че една пластмасова щайга с мрежесто дъно ще се справи чудесно с ролята на сито
и захванах да прекарвам пръстта през нея. До вечерта имах едно прилично
пространство, пресято на около педя дълбочина. Добре че бях сама… Ако моя мъж
беше видял какво правя с пръстта, щеше да ме прати на доктор и да ми назначи
постоянен надзор!
Оплевих, прекопах, пресях,
заравних с гребло, получи се това на горната снимка. На преден план се виждат
по-едрите камъни, които изкарах, а ситните насипвах на друго място. Ако се
вгледате, в лявата половина ще забележите една вдлъбнатина, където на педя под
пръстта има скала, която впоследствие открих напълно, понеже не си струва да се
засипва с толкова тънък слой почва – така или иначе там нищо няма да вирее. Освен
да си направя вдлъбнат алпинеум…
Онова, зеленото, е един
седум, който впоследствие изхвърлих на друго място, но нали знаете какво се
случва със седумите, които са изхвърлени върху пръст :D – ами прихващат си се
много успешно и сега това ми е един от най-хубавите седуми! По-нататък ще го
покажа.
И този път, разбира се,
попаднах на един прекрасен екземпляр от моите любимци:
Всяко ходене беше съпътствано
от срещи с най-различни насекоми. С времето установих че цветя може и да няма,
но винаги има някоя интересна буболечка. Дори когато си мислех че вече съм разучила
цялото видово разнообразие в района, все се намираше какво да ме изненада!
Но да се върнем към
последователността на моя разказ.
Два дни по-късно се замъкнах
с няколко купешки хризантеми, с които декорирах границата на новата си
територия. Тази дума „територия” започва все по-дълбоко да се вкоренява в
съзнанието ми. Чувствам се като воин, който ту повдига въстание, ту революция,
ту крои тактики, ту бива обсаден от собствената си безпомощност, но се вкопчва във
всеки лъч надежда и се надига отново с оръжие в ръка (в случая тесла, мотика
или лопата).
След още три дни завлякох и
малкия син да садим луковиците. Детето се въодушеви толкова много, че аз взех
че се зарадвах преждевременно. Първоначално реши че трябва да оправим „къщата”
(бараката) и грабна метлата. По едно време изхвърча навън и извика: „Какво се
прави когато стаята се изпълни с прах?”
Аз от своя страна се опитвах
да го задържа вънка и побързах да му намеря работа. Изкопах му лехичка, в която
бе упълномощен да нарежда скъпоценните нарциси. Влезе в тази си роля с
привичната детска невинност и старание – вземаше луковичките от една малка
кофичка и ги поставяше внимателно с нослетата нагоре. Наричаше ги красавици,
при което аз се разтапях.
Беше измъкнал от стаята старата
сламена шапка на дядо си и се дегизира като изпечен фермер:
Градинарската ми дейност
получи най-големия комплимент, който в днешно време може да се изтръгне от
устата на тийнейджър: „Мамо, ти тук си като в някаква компютърна игра – садиш
си разни неща и ги чакаш да пораснат.”
Да, само дето доматите в
играта узряват около 2 часа след засаждането, ама това е една друга тема.
Обясних на детето, че не аз съм като в игра, а игрите са направени да изместят
реалния живот, който е многократно по-интересен и стойностен. Но знам че ще
чакам дълго докато звукът стигне от моята уста до неговите уши – казват
отнемало около 20 години…
Когато разбра че няма да се
местим да живеем там, оклюма отново и реши че повече няма смисъл да идва.
* * *
Пролетта ме заля с цвят. Първото
засаждане беше малко нарядко, ама на мен отвътре ми идва да уважавам личното
пространство. Лаленцата грееха като цветни пламъчета и приковаваха погледа. Не
можех да им се нагледам!
Получила бях страхотни
сортове! Малкият градинар също се прехласна.
Галеше ги като гълъбчета.
Миниатюрната ми градинка
стоеше в пущинака като звънче на свинче, но аз вече бях заразена, много
заразена и решена да завоювам нови територии. Но за това – по-нататък.
Лалетата онази пролет цъфтяха
дълго. Аз можех да ги виждам само веднъж седмично, но от първите цветове до прецъфтяването
на най-късния сорт мина цял месец, през който се наслаждавах на различна гледка
всеки път.
Цъфналите лалета обирах и
носех вкъщи, понеже така и така нямаше кой да им се радва в естествената им
среда. Правех букети и фотосесии, всеки път си имах и туристи без билет :)
Получените луковици от форума не бяха надписани по сортове, а моето любопитство ме дълбаеше отвътре като упорито поточе, което си проправя път. Хрумна ми да издиря поръчката на щедрата дама във форумните теми и да разгледам какво е закупила. Така неусетно започнах да научавам имената на лаленцата, докато търсех и изображенията им в нета.
После сравнявах с това, което е цъфнало и набелязвах кои биха стояли добре в съчетание, кога цъфтят, дали са устойчиви като сортове, дали образуват добри дъщерни луковици… определено бях нагазила в луковичената треска с двата крака!
Можете да видите моето лале-рекордьор на следващата снимка – от една луковица са се „родили” цели 5 „бебета”, което заедно с майката прави общо 6 лалета!! (Ако някой се интересува, сортът е Purple Dream, но тази висока раждаемост не му е редовна практика.)
След последната „жътва”
веселата полянка се превърна в това:
Все едно се спуснаха завесите
и представлението свърши. Другата пролет пак, само че с много повече артисти!
:)
* * *
Моля тези,
които ме познават лично, да не споменават името ми в коментарите!
Благодаря!
Коментари
Публикуване на коментар