Август 2018 – Претърсване на покриви и арахнофобия

Който има две обувки… :)

Никога не съм имала проблем с арахнофобията! Моята арахнофобия причинява проблеми само на околните :D

Когато бях малка, влизането във владение на селските стаи ставаше в пет фази:

1. Открехвах вратата на стаята, подавах глава и оглеждах.

2. Фиксирах точното местоположение на паяка.

3. Отивах при татко/баба и казвах: „Татко/бабо, пък там има паяк!”

4. Татко/баба отиваше и убиваше паяка.

5. След повторен оглед, се настанявах спокойно.

(Само че предпочитах татко, щото баба ги мачкаше с метлата и аз никога не бях сигурна дали наистина е успяла, или паякът се е намърдал между клечките. Ми така де, с тези тънички краченца..)

Същото се прилагаше и когато се прибирахме в Русе след два дни – време напълно достатъчно в стаята ти да се настани нов обитател!

Когато пораснах, преминах към по-стандартни методи. Съкратих фазите до две:

В затворено помещение:

1. Фиксиране на паяка.

2. Намиране на чехъл и ликвидация на паяка.

В открити пространства:

1. Фиксиране на паяка.

2. Дим да ме няма.

Както се вижда от горната снимка, понякога го преживявам като истинска приказка – зарязвам едната обувка в името на качественото бягство (не съм сигурна обаче дали бих постъпила като Пепеляшка, ако ме гонеше принц…)

Но лятото на 2018-та ми предостави една много ефективна оздравителна сесия, за която ще разкажа само след малко.

* * *

Както вече намекнах в предходната публикация, формацията „повет, бъзе и коприва” отново надмина очакванията ми. Беше се развила БУРЕНОносно! :D

След пролетното почистване на тротоара, се надявах, че този път ще има къде да паркирам и да сляза от колата без да се закача на шипка и да се нажуля на коприва... Само че прекопаването се отразило много добре не само на моето самочувствие! Дотолкова се бяха облагодетелствали някои представители на местната флора, че за първи път откакто къщата е необитаема, всъщност изобщо не успях да стигна до тротоара и ми се наложи да паркирам на съвсем друго място! Ето нагледно какво оставих през април:

и какво заварих през август:

Да отворим портата…

Да тръгнем по пътечката… А! Къде е пътечката?

Ако се чудите защо от зеленото море стърчат туби от минерална вода – това е един уж сигурен метод да се прогонва сляпото куче (основен консуматор на луковици). Много хитро животинче, против което мнозина водят безуспешна борба с множество не дотам работещи методи. Казват обаче че бутилката, нахлузена върху забита в земята метална пръчка, прогонвала страхливата гадинка с постоянното си тракане.

Дали това „устройство” е ефективно няма да мога да ви кажа, понеже при мен май се оказа че няма сляпо куче. В градината открих много тунели, прекалено широки за да са от къртица, и без характерните „къртичини”, затова реших че в района може би броди подземният крадец, но ще да е било доста сляпо това „куче”, че да мине толкова близо покрай луковиците без да ги прилапа. Възможно е тунелите да са дело на плъхове, но какво е точно, няма как да знам. Все пак оставих бутилките – може пък системата да действа, независимо какво гони :) Може, но не и когато поветът облече тубите така, че да не могат да се поклащат…

Както и да е, нека оставим това грозно и досадно тракащо съоръжение и да продължим въвеждането в отново превзетите територии: поветът за малко да влезе вкъщи преди нас…

Мисля че вече разбрах защо растенията трябва да се прекопават и подрязват!

Този път обаче стъписването ми беше къде-къде по-малко! Вече съм обръгнала.

Запретнах ръкави за ответен удар в муцуната на дивата природа. Аз този тротоар няма да го дам!

Въпреки че се беше отразило добре на растежа, прекопаването имаше друго предимство: беше направило плевенето по-лесно. Можете да се насладите заедно с мен на прекрасния разчистен терен :)

На следващата снимка личи колко много е стеснена улицата от надвисналите треви – направо наполовина:

(На отсрещната страна не съм се вихрила аз – там съседът си коси с машина)

Докато разчиствах дивите орехи пред сайванта, забелязах че някои клони бяха надигнали и разместили крайните керемиди.

Ето тук личи че липсва един цял ред отстрани:

Тези оголени греди изобщо не ми харесаха!

Уж бях решила този път да не се залисвам много с двора, а да създам повечко уют в къщата, но добре че беше пролетното почистване от предишното ходене, понеже намеренията ми се изпариха при вида на повредения покрив и течовете в курника и тоалетната! В керемидите над сайванта също имаше множество процепи, през които надничаха слънчеви лъчи. Оо, няма да я оставя аз тази работа така!

Може да не е по последни европейски стандарти, ама курникът си ми е скъп! За кенефа да не говорим...

Нямаше какво да му мисля – ще сменям керемиди!

Започнах от сайванта. Първата снимка няма да я показвам – на нея засилвам керемида срещу фотографа. Впоследствие размислих – хубавите моменти трябва да се увековечават! Тук развявам една като знаме – символ на победа и щастие. Искам орден „Поправител на развалини”!

Подменила съм сигурно поне 50 керемиди! Като започнах да се вглеждам – тук пукнатина, там дупка, до нея по-голяма…

Нещо, за което трябваше много да внимавам, бяха гнездата на осите. Като дете съм жилена многократно и не изпитвам някакъв небивал ужас, но едно е да те жилне една оса (най-големият ми рекорд беше 4 пъти наведнъж), съвсем друго е да повдигнеш керемида, под която са решили да направят пита!

За щастие, до съприкосновение с оси не се стигна (аз даже съвсем забравих за тях), но истинското предизвикателство започна когато се заех със зоната над тоалетната и курника.

Там беше такава гора! Така натегнали над крехкото покривче дървета, клони и повет, че аха да го съборят.

Сега наистина съжалявам, че не съм снимала много „преди”, но ще покажа това, което имам, пък дано придобиете представа.

Това е покривът на тоалетната, погледнат отгоре и изотзад. Ако се вгледате, ще видите билото, а всички тези клони се спускат напред и надолу чак до вратата.

Грабнах брадвата и яхнах покрива. Ей ма на:

Моят мъж само ме дебне за компрометиращи кадри. Много обича да ме снима тайничко, понеже знае че друг начин почти няма :)

Особено любимо му е като грабна косата… (няма да подсказвам асоциациите)

За този кадър обаче съм особено благодарна – на едно фото е успял да улови моя вихър, състоянието на нещата, даже и табелката на тоалетната!

След като разчистих надвисналата растителност, всъщност се сблъсках с най-сериозното препятствие – самият покрив. Както биха се изразили местните жители: „сиромашка работа” – пестеливият ми дядо беше използвал 3 различни „моди” керемиди (това пък е термин на баба ми), едната от които турски, при това наредил счупени парчета (по-къси). Това откритие първоначално не ме впечатли, докато не стана ясно, че няма с какво да ги заменя! За мое най-голямо учудване, целите керемиди не пасваха на повредените места! Пробвах да счупя няколко зорлем, но резултата не ми хареса никак! Първо, заболяваше ме сърцето и второ, керемидите се чупеха не където трябва – щеше да е безумие да продължавам!

Като дъщеря на баща си и аз обичам да действам радикално и реших да пренаредя целия този участък от покрива. Той не изглеждаше много голям преди да започна, но с времето неговият размер някак си се измени :D

Никога не бях редила керемиди – учех се на място. Не че е нещо много сложно, но си има тънкости, които смея да твърдя, че до третия ден усвоих! А един стар селски покрив предоставя всякакви отклонения от нормите, така че направо съм горда с постижението си! Освен разликите в моделите на керемидите и тяхното здравословно състояние, имаше предизвикателства и по отношение на подпорния материал. Старите летви, между които нямаше две еднакви, също бяха получили „целувката на времето”, под чието въздействие някои се бяха силно размекнали, а други бяха направо съкрушени!

Моят ентусиазъм обаче е несъкрушим и помъкнах новите керемиди нагоре. Една от най-големите трудности се оказа именно тяхното пренасяне. Най-вече безбройните слизания и качвания, като наведнъж не можех да взема повече от 6 броя. Старият покрив не беше по-въодушевен от мен – разходките на моите 50 килограма (плюс товара) по крехкия му гръб, можеха да бъдат фатални и за двама ни. Да, знам, че килограмите ми не са в XL диапазона, но покривната конструкция едва понасяше и тях, а аз трябваше да „цедя” всяка стъпка, за да не счупя някоя керемида. На места летвите пружинираха под тежестта ми, тук-там дори ми се наложи да подпъхна по-здрави или направо да замествам с нови. Въпреки всичките ми усилия, гръбнакът на стария ми приятел вече имаше силни извивки, като силуета на полегнала крава, които много затрудняваха реденето. То и моят гръб се оказа не особено издръжлив, но какво се случи с кръста ми след седмица… няма да разказвам.

Ако се чудите откъде съм взела нови керемиди – дядо беше складирал една немалка купчина до тоалетната. Съвсем здрави при това! Бели керемиди за черни дни!

Ноо в началото работата вървеше бавно. Мнооого бавно! Защо ли? Ами защото нямаше керемида без паяк под нея!! За сметка на това пък имаше такива с по два и с по три!! Бях изправена пред жестока дилема: покрив или арахнофобия. Е, сещате се кое избрах.

Фазите отново претърпяха промяна:

Ден първи:

1. Вдигам керемидата от купчината с два пръста, виждам паяк отдолу и я мятам настрани.

2. Измитам паяка с метлата

3. Обръщам керемидата (пак с два пръста и бързо!) и ако е безопасно, я вземам. Упражнението се повтаря докато ми изтръпнат пръстите.

Ден втори:

1. Вдигам керемидата с три пръста, щото първите два вече не ги чувствам и виждам отдолу паяк – изчаквам да видя накъде ще тръгне.

2. Ако тръгне към ръката ми, мятам керемидата, ако тръгне в обратна посока, просто го оставям да си отиде щото нямам сили да мятам ’сичките керемиди настрана.

Ден трети:

1. Вдигам керемидата с другата ръка и виждам отдолу паяк. Просто го изтиквам от керемидата със свободната ръка – така или иначе вече не я усещам...

Ден четвърти: Изобщо не гледам дали има паяци.

Моят мъж не очакваше да се занимавам така дълго с покрива и на въпроса: „Какво толкова правиш там?!” отговарях: „Боря арахнофобията!”

Обявявам пълна победа! И с двете:

Както вече съм споменавала, през последните години знанията ми в областта на арахнологията нараснаха значително. Паякът, показан на първата снимка, с обувката, първоначално беше наречен от мен „хипстърски”, заради черно-жълто-бялата му окраска. Впоследствие научих, че това всъщност е тигров паяк:

Argiope bruennichi – един от отровните паяци в България. Разбира се, ухапването не е смъртоносно, сравняват го с ужилване от оса. Целият двор бе осеян с паяжините му!

Женската снасяла 400-1400  яйца! Една е била достатъчна да насели цялата площ! Плетката на паяжините му също е много интересна с тези зигзагообразни натрупвания, типични за вида.

Друг, често срещан на моя територия представител, е вълчият паяк. Като за роднина на тарантулата е доста дребен, но за страната ни е един от най-едрите паяци, широко разпространен и интересен със своето „майчинство”. Няколко седмици женската носи оплодените яйца в сакче, прикрепено за задната част на коремчето. 

Когато малките се излюпят, тя разкъсва мехурчето и бебетата се качват на гърба ѝ. Ако срещнете женска в този период, би могло да е доста стресиращо. Първо, паякът изглежда значително по-голям, отколкото е, с грозен мехурчест и космат гръб. Това всъщност са телцата и крачетата на малките, които на пръв поглед е трудно да се определят като такива. И второ, при удар/разтърсване, малките биха се изсипали от гърба й като стотици дребни мравчици, които след първоначалното разпръскване се устремяват отново към мама. На едно място пишеше, че родителката не помръдва докато върху нея не се върне и последното бебе. Тази информация не съм я проверявала лично :)

Някъде  четох че всеотдайната майка не може да ловува докато бебетата наедреят, затова след като я напуснат, тя умира от изтощение.

Няма да ви занимавам с повече паешка информация или снимки, че иначе рискувам да прогоня и малкото читатели, които имам.

* * *

Да се върнем към моите дребни победи.

Това лято мисията „щастливи мъже” включваше опъването на хамака.

Имам чувството, че когато дядо е садил двете елхи/двата бора или каквото са там онези две иглолистни, тайничко се е надявал един ден да си опъне хамак между тях! Шегувам се – дядо ми едва ли изобщо е чувал тази дума, но разстоянието между двата ствола е ама точно колкото за един хамак!

И между другото, стоеше много добре дори чисто визуално – придаде благороден вид на общата пустош дотолкова, че повече беше използван за радост на очите, отколкото по предназначение. Затова си го снимах по всяко време.

И сутрин:

И привечер:

И леко населен:

Като паяче на паяжина :)

Това отново е малкият син. Големият не обича да се снима, още по-малко пък да бъде и показван, затова може би няма да го видите на снимките, поне не така ясно, както би ви се искало… Той всъщност почти не подава нос навън. Влачи се след нас на село по принуда. Не би тръгнал без лаптопа, пред който прекарва повечето време докато е там. Утехата му е хубавата храна. Понякога се заиграва с огъня и от време на време помага по задължение. Въпросното лято отдели няколко часа и да скалъпи облегалка на люлката (люлката беше поредният ми жалък опит за забавление. Не че не се възползваха, но реакцията не беше „уау”).

Е, сега ще се поизложа, понеже прилежно подреденият кът вече е неприлично разхвърлян, но люлката не може да остане неуважена!

На сянка и сушинка под сайванта, направена от три предварително оформени и сковани дъски (намерих ги в зимника), с въжета купени и домъкнати чак от Пловдив специално за целта, тя си спечели достойно място в нашето ежедневие, даже понякога се карахме за нея!

Закачих я на една здрава греда под покрива, достатъчно висока, за да предостави вълнуващо залюляване. Единственият ѝ недостатък беше, че си няма облегалка. Затова големият син се зае с майсторенето на такава.

За съжаление се оказа, че така люлката стана съвсем неудобна, понеже седалката беше къса, а облегалката – ниска. Но важно е желанието..

Другата ни утеха беше Бойко – дребно рижо кученце, което се водеше на доктора, обаче си бродеше съвсем свободно по улиците и, тъй като живеехме близо, често минаваше покрай нашата къща. Беше и дружелюбно, и доверчиво. Лесно го прикоткахме (ама че неподходяща дума за куче!) и с малкия често се потапяха в глъбините на нежността.

И това лято останахме без хляб, ама не съвсем. То пък какво преживяване ще е ако не си омесим поне една пита?!

Още първия път, когато отидох с баща си, бяхме купили няколко кутии боя за прозорците, но като заварихме онази джунгла, изобщо не стигнахме до тях. Освен от боядисване обаче, те имаха нужда и от китване и маджуниране. Заех се с тази задача с присъщото си старание – нали и моите произведения трябва да са вечни! Е, надявам се да издържат поне още 20 години :)

Нямам вече ясен спомен докъде ги бях докарала точно това лято, помня само че съхненето на маджуна се оказа неочаквано дълъг процес.

Реших обаче да си боядисам двете пейки – едната, с метална конструкция, правена от баща ми специално за „на двора” и другата, по-малка, която си намерих на тавана и реших че също може добре да се впише в екстериора.

То голяма снимка…

Само да не си помислите, че дворът остана неуважен!

Така се развихрих, че старият сап не издържа под напора на моя устрем!

Добре че имам още една коса! Нейният сап е много дълъг, малко тежък и много здрав, защото е едно от „вечните” творения на баща ми. Той заяви че няма да коси прегънат на две и си го направи по своя мярка. Всъщност, наистина е много по-удобен, пък и самата коса е по-дълга, така че на тревата не ѝ се размина!

Някаква невъобразима идилия ме обзема когато гледам този пущинак!

А ето тук трябваше да наместя миналогодишните луковици… За съжаление, чутовният ръст на треволяка някак не личи от тази снимка. Клематисът, който предното лято си беше намерил път през повета и вървеше нагоре, сега едва е проврял шия изпод бурените и е изплезил език към цимента:

Въобразявах си, че след като разкарам повета, градината ще стане по-достъпна. Само че г-н Магарешки бодил беше на съвсем друго мнение! Твърдо решен да конкурира крехкия ми ръст, той така се извисяваше заедно със своите събратя диворасляци, че тотално ме отказа да се занимавам с него и свитата му!

Пък и вниманието ми беше отклонено от по-неотложни мишени, както вече стана ясно. Така луковиците пак артисаха, а аз стигнах до извода че ТАМ се ходи без планове…

Още малко „идилични” или по-скоро „носталгични” снимки:

Това е вратата на курника, който се сдоби с нови керемиди по задния скат на покрива:

Прозираща светлина през отворената порта по залез:

 * * *

В избата открих ей този атрактивен дървен сандък – прилича ми на сандък за оръжие или барут като тези в уестърните. Но по надписа съдя че май е бил опаковка за машинни части. Отгоре е старата баданарка на баба – колко мазане е видяла тази баданарка, бедна ви е фантазията!

Съпругът ми също не остана без селска придобивка – купи си каруца!!!

Не би било изобщо странно, ако не знаете колко е далеч той от всичко селско! Първоначално даже май е мислел да я продаде по-скъпо в Пловдив (нямам идея как си е представял пренасянето), но впоследствие сякаш се привърза и сега всеки от нас си има по една кола и по една каруца! Очаквам с нетърпение денят, в който ще се сдобием и с по един кон :D

Най-забавната част е как я влякъл цели 20 км с колата! Ако можехте само да чуете как дрънчи празна каруца, теглена от кола по селския асфалт!...

Спрял е на чешмата и си я е снимал – мераклия! На фона на автомобила изглежда като детска играчка. Но е случил на каруца като за човек който не е израснал на село.

Пееща е даже и то пее доста сладко. За новото поколение, което не знае какво означава това, ще поясня: за да „пее” една каруца, при сглобката на колелото към оста, се поставя специална метална пластинка, която по време на хода на каруцата създава звучно дрънкане. Всяка каруца има абсолютно уникален „глас” и ако досега сте си мислели, че Йовковият разказ е художествена измислица – не е! Като дете разпознавах нашата каруца безпогрешно именно по този звук. Тя сега стои разглобена в гаража, а тази на мъжа ми е цяла-целеничка, паркирана на мястото на мойта(!) под сайванта. Аз по принцип възнамерявам да сглобим и нея докато в селото все още има хора, които знаят как се прави. То не е много сложно, но не съм сигурна дали няма да пропусна някоя важна подробност, понеже не съм сглобявала каруца от дете!

Ето я – на части в гаража. Ръчно рисувана лично от мен, хаха… е, не точно „рисувана”, понеже се опитах да използвам шаблон, при което не пожънах особено голям успех – блажната боя  си имаше собствено мнение за формата на цветята, но все пак се получи нещо подобно. Поне шаблонът си беше изцяло мое произведение (тогава нямаше интернет)! Това ме кара да я чувствам още повече своя.

 * * *

Сега се чудя дали да ви разваля каруцарската идилия, ама пък защо да ви спестявам другите си инсектофобски вълнения баш накрая, когато читателите със слаби сърца сигурно вече отдавна са избягали…

Аз не страдам точно от арахнофобия, нито от инсектофобия, а по-скоро от нещо като инсектодългомногокракофобия: изпитвам силно отвращение и потрес от насекоми, чиито крака са по-дълги от телата им, или са повече от шест. Към най-отблъскващите за мен спадат богомолките и стоножките, известни в наше село под името скрипя.

Също така „страдам” не е най-точното определение на състоянието ми, тъй като си падам и малко мазохист. Така зададеното положение става много сложно, щото едно насекомо може да ме отблъсква неистово и едновременно с това да ме привлича по някакъв необясним начин!

Спирам да се обяснявам, че може да загубя и читателите със силни сърца, а аз на тях много държа!

На вашето внимание две изключителни представителки на така „мразените” от мен богомолки:

Чак сега видях, че на втората й липсва единия крак, което в моя случай е трудно да се определи дали е предимство или недостатък.

Все пак е утешително че съм я снимала откъм представителната страна!

* * *

Хайде, за да не оставате с лоши чувства в края на моето така щастливо селско лято, ето и един залез без богомолка:

* * *

Какво стана с луковиците ли? Мисля че вече мога да напиша „Приключенията на Лукчо” втори том :D 

След като не можах да си открия „градината”, пък и заради другите приоритетни дейности, просто си ги върнах обратно в Пловдив.

Като цяло трябва да знаете, че моите цветя и луковици, са едни от най-разхожданите растения! Обикалят си страната на мои разноски и хич не им дреме!

А какво наистина се случи с малките пътешественици, ще разберете в следващите публикации :)

* * *

Моля тези, които ме познават лично, да не споменават името ми в коментарите!

Благодаря!