Какво направиха тези луковици с мен?!

март 20, 2021

Какво направиха тези луковици с мен?!

Преди да разкажа какво направиха те с мен, трябва първо да си призная какво направих аз с тях…

В предишната публикация се опитах да спомена всички интересни (поне за мен) неща, които ни се случиха в Костанденец през лятото на 2017 г. Остана обаче още едно нещо, което в онзи момент не би могло да се нарече нито интересно, нито значимо, но се оказа повратна точка в иначе праволинейния ми градски живот.

Да си дойда на думата най-сетне, че вече ще започнете да си мислите че е кой знае какво, а то аз просто си копаех в градината (по-точно там, където едно време беше градина) и то не с някаква особена цел, а може би повече защото просто обичам да си копая. (Както баща ми се изрази пред моя съпруг, опитвайки се да оправдае това тъй безсмислено мое увлечение, „самата ми физика” имала нужда от това.)

Та копая си аз и по едно време теслата храаас – разцепи една луковица. Ха! Луковици! Не помня даже откъде знам че лалетата, зюмбюлите и кокичетата имат луковици, но веднага се сетих, че това ще да са те. Едно, две, три гнезда – направо извираха! Първоначално мислех да ги заровя обратно, ама не ме свъртя – как да ги оставя там, като никога няма да ги видя как цъфтят, понеже те тая работа я вършат през пролетта, а ние щяхме да ходим само лятото!

Намятах луковиците по цимента на изчакване докато измисля какво да ги правя. Толкова исках да видя как цъфтят!

Бабините лалета и зюмбюли, на които преди гледах с такова пренебрежение (понеже червеният цвят не ми е любим, а последните бяха направо жалки в сравнение с купешките), сега ме изпълваха с неистово любопитство и носталгия! Исках да възкреся всичко такова, каквото е било в миналото, всичко! И ето – там бяха те – като едни малки утроби, заключили в себе си тайната на цветята от моето детство! Какво държах – син зюмбюл, или розов, или лале?

Не се стърпях и реших, че ще ги взема в Пловдив, ще ги насадя в саксийки, кутийки, кофички и чашки – каквото намеря, за да видя какво ще излезе от тях и догодина ще ги върна обратно в градината, където за съжаление няма как да им се радвам …засега.

Събрах ги в една НАЙЛОНОВА КЕСИЯ и ги прибрах вкъщи.

След 2-3 дни ми хрумна гениалната идея да отворя нета да разгледам някакви идеи какво да правя с луковиците по-нататък. Прочетох няколко полунаучни статии и попаднах на едно уникално определение: „Луковиците изглеждат точно като лук, но са изпълнени с много енергия и магия.”

Бреййй! Кой „гений” го е написал това „точно” определение не знам, но е напълно вярно! Хахах… та ако попаднете на нещо, което изглежда точно като лук, не го проверявайте за енергия и магия – направо го хвърляйте надалеч, щото така омагьосва, че няма отърване после!

След като се посмях с гореспоменатата дефиниция, следващото нещо, което прочетох беше „Никога не слагайте луковиците в найлонова кесия!”

На много научна статия ще да съм попаднала, да знаете! Авторът определено си е имал работа с идиоти като мен! Скочих бързо и извадих луковиците от кесията. Имаха фин бял слой – първа фаза на мухлясване, но още не бяха повредени. Наредих ги, както съветваха в статията, върху вестници в най-тъмната и хладна стая. Добре че когато ги изравях беше привечер, понеже пишеше и че не бива да се излагат на слънце, дори за малко. Иначе на онзи цимент… така хубавичко щях да си ги опека!

Когато си тръгвахме, ги прибрах в две хартиени пликчета от брашно и ги оставих да отлежават до октомври, когато четох че трябва да се насадят отново, а през това време събирах кофички от кисело мляко за бъдещата домашна градина(!)

Както сами се досещате, тук „пътят” се раздвоява – разказът се отдалечава от селската идилия и се пренася в града. След още малко време даже ще се разтрои, а аз ще прескачам къде през две планини, къде през КПП-та и бариери, къде наяве, къде в блянове, мечти и насън, от едната градина в другата или по-акуратно казано – от единия пущинак в другия. С тези си подвизи си спечелих прякора „сьомга”, с който ме удостои моят съпруг. Била съм като упоритата риба, която плува срещу течението и срещу мечешки усти, за да се върне „у дома” – нищо не можело да ме спре!

Междувременно, в Пловдив съвсем инцидентно попаднах на едно магазинче, на чиято врата пишеше "луковици" (пишеше и други, излишни неща) и съвсем съзнателно нахълтах. Пред погледа ми се изправи цял един луковичен свят! Цяла една стена със снимки на уникални сортове с невероятни форми и всевъзможни цветове! Реших да обогатя жалката колекция на баба с малко благородни холандски лалета. Първо наблегнах на класиката и, за да има повече разнообразие, взех по една луковица от повече сортове, после ме обхвана една такава „здравословна” параноя че може да не покълнат всички, та реших да взема по две... После пък посегнах към по-засуканите видове… абе напълних една кесия (хартиена!).

После ми се прииска да сложа и няколко луковици само във вода експериментално, за която цел магазинчето беше навестено отново. (Снимката е от интернет)

Ама да не си помислите, че всичко приключи само с две посещения?! После ми се прищяха и минзухари, и… стана сложна!

След като се презапасих с разни луковици, си накопах от една горичка толкова пръст, че бих могла да си посадя дърво, и я замъкнах вкъщи. Все пак винаги мога да изхвърля излишната, но пък трудно да си набавя допълнително.

Отделих един цял блажен ден – слънчев октомврийски ден, в който се настаних на терасата с една голяма лъжица в ръка (не съм яла луковици, просто още си нямах градинарска лопатка)

Вилицата не помня за какво ми е била, но снимката е съвсем автентична – направена е точно на 19. 10. 2017 г.

И, обгазявана от последната любима песен на големия ми син „Не ти ли стига?”, започнах едно разпределение, едно ровене, едно садене, едни надписи, едни списъци...

Напълних 4 кофи колкото средни саксии, една около 20-литрова бака от латекс, 15-тина кофички от кисело мляко, една от конфитюр, десетина чашки иии... ами не ми стигна… пръстта! Свърши ми пръстта, а половината луковици още не бяха засадени!

Айдеее... до магазина за още саксии и пак в гората за пръст колкото за още едно дърво. В този случай ролята на гората беше поета от тепето (Бунарджика). Когато отидох, наоколо имаше много цъфнали лилави минзухарчета. Не се стърпях и си изрових едничко. Сложих го в чашка за еднократна употреба и като се прибрах, гордо го пъхнах под носа на малкия си син, а той се опули и възкликна „Ей, че са бързиии!” :D (помислил си че това е от моите луковици, които садих предния ден)

Не мога да проумея как в две непълни кесийки от брашно (1 кг) могат да се съберат цели 200 луковици!! Използвах де що съдове имах, кофички и чашки, само в чушкопека не бях садила! Едва ги побрах и доволна от себе си, седнах да чакам пролетта.

Седнах, ама много бързо пак станах! Само след седмица луковиците на зюмбюлите така набъбнаха, че имах чувството че ще изскочат от кофичките, а след месец вече бяха подали нослета!

Брейй, ти да видиш – наистина са бързи!

Зарових се пак да чета в нета, щото то така не може да ти цъфтят бабините зюмбюли преди нова година – нещо има сбъркано!

Оказа се че луковиците не можели на тясно в кофички! Трябвало им мнооого пространство. И не само че искат да си ширят кореновата система, ами трябвало и отгоре да са покрити с пръст поне около 10 см!

Стана тя сега една… Къде да им намеря място на 200 луци?!

Въртях, суках, гледах, мислих – трябва да направя нещо, иначе ще ги унищожа бабините златни! Ревнах аз за голям сандък и моя мъж се втурна да помага. Прекроихме един шкаф от портманто с размери 150 (дълъг) х50 (дълбок) х30 (широк). Направихме му даже два отвора отдолу за дренаж(!), а вътре го застлах с найлон. После се захванах да го пълня с пръст. Захванах се аз, ама то това чудо събира четвърт кубик! Гледам го – нищо и никакво сандъче, а като насипя пръстта вътре, тя сякаш изчезва. Няма напълване! Мъкнах пръст от къде ли не! Последния път само си спомням че ме беше много срам вече от мъжа ми, та извиках големия син с мен в горичката до гребната база да накопая още една доза.

Както и да е, напълних го сандъка и с пръст, и с луковици.

Зюмбюлените бяха увеличили размера си 2-3 пъти, а дъната на кофичките вече бяха запълнени с млади бели коренчета, навити в кръг.

Настаних луците по места и седнах вече спокойно да чакам пролетта.

Е, не съвсем спокойно.. Използвах времето да се ограмотя още по темата. Падна голямо четене в интернет и най-вече във форум Хобикафе, откъдето основно черпех информация, тъй като там се бяха събрали едни такива луди като мен, но с много повече опит и на теория, и от практиката. Тяхната лудост обаче беше на съвсем друго ниво – те си говореха за цветята с латински наименования, а градините им бяха като „от некерман”. Престраших се да се регистрирам и представя. Все пак знаех латинското наименование на повета! :D Изтърсих се сред тях като полезно изкопаемо, а те грабнаха големите лупи и почнаха да ми правят дисекция. Някои от тях сега ме четат и се смеят с глас или се кискат сподавено пред компютъра.

Ако не сте върл градинар или не мечтаете да посветите останалата част от живота си на някое безнадеждно парче земя, хич и не влизайте в тоя форум – много е зарàзен! Докато се усетите ще ви намерят градина, ще ви начертаят и план, а на сутринта ще получите известие от Еконт че имате 30-тина пратки за получаване (и засаждане), при това за сметка на подателя!

Мен се опитаха да ме убедят да продам къщата на село и да си намеря градина наблизо. Хеле пък като се изтървах да кажа, че имам пустееща вила на 20 км от Пловдив, станаха направо неудържими!

Но да се върна малко към последователността на своя разказ и да покажа на какво приличаше терасата ми през пролетта на 2018 г. Тези луковици се оказа че правят бая листна маса! Всичко така избуя, че нямаше къде да се мине.

Когато залагах луковиците на цели 10 см разстояние, ми се струваше че хабя място, а когато цъфнаха лалетата, имах чувството че ще се издушат.

Сложих и във вода, както възнамерявах:

Резултатите бяха чудесни! Апартаментът грейна и се изпълни с аромат.

На вилата пък открих няколко оцелели туфи нарциси и малко червени лалета, садени навремето от свекърва ми. Никога не бях имала собствена градина и толкова цветя вкъщи!