Април 2018 – Една тъжна и прекрасна пролет

март 20, 2021

Април 2018 – Една тъжна и прекрасна пролет

Въпреки че началото на 2018 г. беше освежено от всички тези цветя, за които разказах в предишната публикация, в края на март се почувствах много изморена и толкова, ама толкова много ми се прииска да прекарам пролетната ваканция на село… сама! Нямаше как да отидем семейно, понеже моята ваканция се разминаваше с тази на децата, пък и те нямаше да се прежалят толкова скоро да блъскат 350 км х2 – все пак от предишния път бяха минали само няколко месеца!

Исках да видя и татко. Исках да прекарам време с него там.

След посещението ни през август предната година, той беше станал съвсем различен – спря да се оплаква от разни болежки и всеки път, когато се обаждаше беше в настроение – сякаш се беше върнал към живота! Бях сигурна че няколко дни с мен в Костанденец ще му се отразят много добре.

Ваканцията започваше от Великден и съботата преди празника, докато още обмислях как да съобщя поредната си необичайна идея на семейството, телефонът иззвъня.

ТАТКО. Това пишеше на екрана, но от телефона прозвуча друг глас, който ми съобщи най-тъжната вест...

Беше починал. Внезапно. Толкова внезапно, че са минали 2-3 дни преди някой да разбере, понеже живееше сам. Затова и погребението трябваше да се извърши спешно на следващия ден – точно на Великден, 8 април 2018 г.

Последно с него се бяхме чули 3-4 дни по-рано. Не даваше никакви признаци за здравословни проблеми (не че си нямаше хронични). Било е или инфаркт, или инсулт. Внезапен, силен, смъртоносен. Той мечтаеше да си отиде точно по този начин.

* * *

Да изминеш 300 км от Пловдив до Русе, без да срещнеш почти никакви коли по пътя, си е странно преживяване. Слънчев и самотен път. Не по-малко странно беше за семейството да е в колата, вместо на църква сутринта на Великден.

Времето беше прекрасно, погребението също, доколкото едно погребение може да бъде такова..

* * *

Късно вечерта заминахме за село, където щяхме да пренощуваме. Топлият априлски ден се бе сменил със студена нощ. По пътя видяхме зайче, по-нататък – лисица.. сякаш пътувахме към някакво много диво място. Когато слязохме от колата, аз инстинктивно вдигнах глава и о, какво небе, какви звезди! В безоблачно време звездите на село са толкова огромни! Чувствахме се много далеч от цивилизацията.

Порадвахме се на звездите и влязохме в къщата.

Необитаемите стаи бяха наситени с атмосферата на едно отдавна отминало време. Сякаш прескочихме в друга епоха. Дори и децата го усетиха сюрреалистично.

* * *

На сутринта всичко си дойде на мястото – слънцето огря двора и разкри пролетните съкровища. Имаше още много неизровени от мен луковици, предимно зюмбюли – сини и кичести розови. Вече гледах на тях с други очи :) Лалетата бяха още на пъпки, а кокичетата – преминали.

От бъзето нямаше и помен, а морето от повет беше „пресъхнало” и приличаше повече на стара кошница.

От огромните треви в двора също нямаше следи. Свежа, зелена ниска тревица, изпъстрена с греещите жълтурчета – почти идилия!

Сухите купчини в далечината са клечките на повета, който се е покатерил където е намерил. Само се прави че спи той! Все пак по това време на годината имотът не изглежда толкова неоправим.

След двете ни предишни посещения къщата беше станала къде-къде по-уютна, а тъгата малко по малко отстъпваше пред новата надежда.

Изобщо, животът продължаваше своя ход. Точно така, както татко го мислеше и го искаше.

Той винаги е бил откровено практичен и романтичен едновременно. Тези две негови черти имаха уникалната способност да стигат до абсолютни крайности, без той да се отдаде на нито едната. Беше способен да тръгне нанякъде без да знае къде отива и какво го чака (на всичкото отгоре да помъкне и невръстната си дъщеря), но можеше и „да си наляга парцалите” когато трябва и да стиска зъби, а ако се наложи и да раздава шамари на околните, за да ги приземява (най-вече мен де…).

Вярваше в кръговрата, в смяната на поколенията и не се притесняваше да мисли и да говори за смъртта. А аз вярвам, че с нея не приключва всичко, затова очаквах някакъв знак от Вселената, или по-точно – от нейния Създател.

* * *

Помолих моите хора да ме оставят сама на село до края на седмицата и при тези обстоятелства желанието ми беше абсолютно уважено.

Иска ми се да кажа, че беше най-прекрасното време, което съм прекарвала там, но бих могла да кажа същото за още толкова други моменти, че рискувам да не съм обективна. (Държа да поясня че „най-прекрасното” не означава най-щастливото!)

Все пак нямах намерение да се отдавам на скръбни мисли. Татко беше си отишъл от този свят доволен. Доволен от това как беше живял и доволен от това, което беше оставил след себе си. Бях сигурна, че той би искал да направя точно това – да съживя отново това място. Възможността да прекарам няколко дни там сама за мен беше като последен, посмъртен подарък от него и аз го прегърнах. Исках да го оползотворя максимално! Исках и да си почина, исках да се отдам на този мой друг свят, исках и да оправя къщата. Колкото мога.

Когато мъжката компания си тръгна, се задействах.Извадих юргани и дюшеци да ги изтупам и да се напекат на слънце.

Свалих дантелените пердета от „батковата стая” и ги изпрах (на горната снимка едното съхне насреща). Измих прозорците и пак закачих изпраните пердета, обрах с прахосмукачката и забърсах подовете с парцал. Почистих колкото успях праха, тупах и килими и черги, размествах шкафове и легла, сменях покривки, а там, където нямаше, слагах от старите бабини каренца и тъ̀кани с дантели. Само „тъмната стая” остана неоправена. Вечер при мен идваше да преспи една приятелка от село за да не съм самичка (по настояване на съпруга ми) и малко ми помогна с местенето на мебелите.

Хубаво ми беше да съм там сама – по цял ден оправях и тичах напред-назад, а от време на време и поспирах да се порадвам на спокойствието, слънцето и птичите песни и да се замисля за отдавна и не толкова отдавна отминали времена, за моите предци и колко биха били горди с мен в този момент, ако можеха да ме видят. Чувствах се достоен потомък, чувствах се като човек, който не е изневерил.

* * *

Състоянието на повета по това време на годината правеше изрязването му по-лесно, затова един ден се заех да го сваля от бора и тухления зид до малката портичка.

Въоръжена с брадва и ножица, прекарах часове в рязане и дърпане. Някои пръчки бяха много здраво омотани в клоните и не успях да ги сваля, но при следващите ни посещения бяха изсъхнали и се сваляха по-лесно, та постепенно ги довърших. Купчината, която виждате на горната снимка беше колкото короната на неголямо дърво!

Прекопах и тротоара, (откъдето изкорених и една шипка), като се надявах че по този начин ще огранича тревясването и когато дойдем отново през лятото, ще можем да паркираме спокойно и ще има къде да стъпим като слезем от колата.

Накрая, горда от резултата, направих два доказателствени фотоса:

Нямам търпение да ви покажа какво заварихме следващия август:

Определено нямаше къде да паркираме колата, нито къде да стъпим, така че я оставихме в уличката откъм горната страна на къщата, където имаше и малко разширение.

Връщам се на интериора.

Там нещата бяха по-контролируеми. Там промените при следващото ни посещение се състояха само в някоя и друга паяжина, незначително количество прах и малко умрели насекоми.

След „великденското почистване” двете стаи и салона изглеждаха направо луксозни!

Вечерта:

И през деня:

За съжаление на другата стая не съм направила снимки, но тя беше по-зле.

В салона сложих перде в зелено. Малко е дългичко, но ще го скъся… „някой ден” :)

Мисля че не съм ви разказала за тапетите.

Тапетите са цяла една история. Майка ми и баща ми искаха да спестят на баба ежегодното „мазане” на цялата къща – така тя наричаше пребоядисването, но тъй като нямаше никакво намерение да се откаже от този си мазохистичен навик, те решиха да сложат тапети в повечето стаи. По-точно в „луксозните стаи”.

Това се случи през един знаменателен уикенд от моя безгрижен детски живот. Можете да си представите какъв фурор предизвика в крехката ми 4-5-годишна психика цялото това разместване на мебели, разтягане на маси, върху които се оразмеряваха, изрязваха и мажеха с лепило отделните парчета тапет; всички врати и прозорци бяха отворени, всички стени – освободени и всички възрастни правеха разни интересни неща като носене на кофи с лепило, бъркане, мазане по стените и по тапетите с огромни четки, качване и слизане от разни столове и най-интересната част – залепянето на поредното парче! Тогава всички заковаваха очи в щастливеца/нещастника (не знам), който изпълняваше тази най-трудна задача и викаха „Малко надясно!” или „Малко наляво!” „Дай още нагоре!” „Не там!” „Гледай шарката да съвпадне!” „Ейй, стана криво!”…

Изобщо, дива еуфория, весели викове и закачки, малко нерви и недоволство, ама то не може всичко да е идеално. И в целия този кипеж аз се щурах напред-назад из стаите като най-непотребна вещ, но най-щастлива от всички и по едно време съзрях на перваза на един прозорец голяма стъклена чаша, пълна до горе с червено сокче. Тъй като когато бях малка, прозорците се намираха „по-нависоко”, чашата беше горе-долу на нивото на носа ми и нямаше търпение да излее сладкото си съдържание в жадното ми гърло! Надигнах смело и… уф – на това сокче нещо му има! Не е съвсем наред!

Зарязах чашата и продължих да подгрявам доброто настроение на събитието. По едно време сокчето пак ме привлече. Я да го опитам отново! Абе не е наред! Не е, ама поне е сладичко! Пък и след малко гадното усещане преминава. Я пак!...

Тичках си аз, пийвах си от сокчето и – ама какъв ден! Все по-хубаво става!

По едно време се нададе вик: „Кой изпи виното?!”

Почнаха всички да се питат един друг и да се обясняват. Абе какво им стана на тия хора – развалиха хубавата атмосфера! Този не е, онзи не е… че кой ще да им е изпил каквото и да е онова там?!

След малко баща ми се наведе към мен и попита:

– Тук в тази чаша имаше едно червено сокче, ти ли го изпи?

– Да-а-а!

Беше един от най-веселите дни в живота ми!

На тази снимка малкият ми син пие от същата чаша (ако не е съвсем същата, то поне със сигурност е от същия сервиз) около 30 години по-късно :)

* * *

Та сдоби се селската къща с тапети и то не какви да е, охоо – в салона и моята стая бяха релефни, а в другите две – със седефен блясък!

Само че вече, 40 години по-късно, тапетите на нищо не приличат… Особено релефните! Когато отидохме още „първия път” (2017 г.), забелязах че изпод отлепените им ъгълчета се подава (доста запазен) предишния цвят на стената – светлозелена постна боя с тъмнозелени шарки, направени с така модерните тогава валяци. Тъй като тапетите бяха много стари и дебели, се отделяха много лесно и не ми трябваше много време да реша да ги сваля целите. В салона имам предвид, в другите стаи засега не съм измислила какво ще правя. На следващите две снимки можете да видите стената преди и след отстраняването на тапетите:

Възвръщането към стария вид на помещението много ме зарадва. Имам ярки спомени от най-ранно детство с тези „измазани” (разбирайте боядисани) стени и сякаш съм пристрастена към връщане към миналото. Колкото по-далечно, толкова по-добре.

Докато аз си шетам, лалетата показаха цвят:

* * *

Всичко беше чудесно, но всичко е добре когато свършва добре.

Предстоеше ми да се прибера сама в Пловдив, а това си беше сериозен проблем – колата замина с мъжете (разбира се, по взаимно съгласие, а то и нямаше как да стане иначе). Първо трябваше да стигна с автобус до Русе, от там можех да взема влак и с две прехвърляния да се добера до Пловдив, но не бях пътувала с железницата повече от 10 години и рискувах да пропусна някоя смяна. Другият вариант беше през София „за по-пряко”, само с едно прехвърляне, но да кръстосам родината по диагонал също не ме влечеше…

Позволих си обаче да не мисля за тези неща през цялото време!

Деня преди да отпътувам се появи и трети вариант – наш семеен приятел бил в Шумен и ако успеех да се добера до там с автобус, той можел да ме вземе към Пловдив.

Решихме да проверим тази възможност и след малко съпругът ми звънна отново, започвайки със следната реплика:

– Нещата се наредиха по най-добрия възможен начин!

Предположих че се е уговорил с човека и че има много подходящ транспорт до Шумен, но се пошегувах:

– Ще дойде да ме вземе от село ли?

От другата страна се чу ясно и отчетливо:

– Да!

Стъписах се.

– Как така?!

– Той утре ще пътува до един специализиран сервиз в Русе и пътя му минава много близо до Костанденец. Просто ще отбие да те вземе, ще отидете заедно до Русе и после се връщате в Пловдив.

Да ме вземе от село??! Нещата се бяха наредили така, че наш близък приятел, който при това ни е почти съсед в Пловдив, има път към Русе през Костанденец и обратно до Пловдив точно в този ден!!! На всичкото отгоре се оказа че това пътуване той го е отлагал месеци наред!

Нямам думи просто! Не знаех къде да се дяна от радост!

Стегнах едно прилично количество багаж и зачаках специализирания транспорт. Приятелят дойде, взе ме (заедно с багажа :D) и отпътувахме към Русе.

Чудесата не свършиха дотук.

Колата навлезе в града и тръгна по добре познатия ми от детството път – покрай пазара и все напред, докато стигна пресечката, в която баща ми завиваше за да паркира колата отстрани в уличката… имах чувството, че ме водеха обратно вкъщи!

– Човек, ти разбираш ли че ме докара до къщата на баща ми??!

Седях стъписана в колата докато той си свърши работата в сервиза и гледах букета от пролетни цветя, който набрах от село и стоеше в краката ми като възел, който затваря триъгълника Русе-Костанденец-Пловдив.

Бях у дома! Благодаря ти, Господи!