Август 2017 – Да си дойдем на думата

 

Като за първо лято със семейството на село, мина много добре. Само началото беше малко трудно.

Пътуването беше дълго и тягостно, а когато пристигнахме, жегата на ранния следобед ни посрещна недружелюбно. Предполагах че август месец няма да заваря нещата така, както ги оставих през юни, но се надявах че поне цимента няма да е толкова плодороден! Можете да видите на горните снимки едно и също място „преди, след и след”.

Природата беше приела предишното ми ходене като хвърлена ръкавица, която размаха ответно в лицето ми – нямаше никакво намерение да отстъпи. Тревата, макар и малко прегоряла, беше запълнила оплевените места, окастрената черница беше пуснала нови издънки, а една от най-драматичните ми загуби бяха дългогодишните чемшири! Може би много от вас знаят за китайския молец, който унищожи масово чемширите в България през лятото на 2017 г. Това е знаково растение за всяка българска (селска) къща, а на мен ми носеше и много скъпи спомени от миналото. Без тях дворът определено няма да е същия!

В допълнение на природните нашественици, от единия комин се бяха отлепили и паднали няколко тухли, счупвайки керемиди. Както споменах в предишните публикации, таванът, състоящ се от греди, тръстика и кал, е доста слабо място и беше протекъл. В една от стаите имахме иЗЛЕнада (както казваше малкия когато беше много малък).

И колко много мръсотия от едно нищо и никакво парче кал! Добре че беше накапала по печката и пода, а не върху някое постлано легло!

Запретнах ръкави и се втурнах да си връщам обратно завладените територии. Смених счупените керемиди и оправих комина. Е, „оправих” може би не е най-точната дума… по-скоро го доразвалих, понеже махнах горните 2-3 реда нестабилни тухли с намерението да го иззидам пак с по-здрави материали, а може би и да го измажа… някой ден :)

Човек трябва да има за какво да мечтае! ;)

* * *

Освен възвръщането на владението си над имота, през тези две седмици имах и не по-леката задача да забавлявам домочадието. Да накарам останалата част от семейството да се чувства добре там, за мен е мисия! Постарах се да им разнообразя живота с дейности като рязане на повет, пренасяне на тухли, метене на шума и изкореняване на дивачки :D 

Шегувам се, разбира се! Не че не ги включих по малко и в това, но основните ми прийоми бяха в друга посока.

Намерихме в къщата един малък найлонов басейн (около 1,5 м в диаметър) и го напълнихме. Това самò по себе си е постижение, тъй като в къщата нямаше вода и за целта трябваше да ходим на два пъти с колата до изворната чешма. Щом е за басейн обаче, младежта нямаше против да се задейства. До края на пребиваването ни водното съоръжение стана дом на една щастлива жабка и нейното потомство… (Всъщност, най-трудната част се оказа не пълненето, а изпразването и най-вече измиването на басейна.)

Освен това ми хрумна да им предоставя едно иначе толкова забранено удоволствие – огънят! Запалихме си огромен огън насред двора и започнахме да горим окосената и оплевена трева, изрязания повет и изкоренените дивачки. Настана истински фурор. Децата експериментираха, носеха тревата и гледаха как огънят ту загасва, ту лумва отново, пъхаха в него разни неща, за да видят как горят (като празни черупки от охлюви например), пръскаха с вода, за да чуят как съска – изобщо, голяма занимавка. Вдигнахме огромна пушилка и си я снимахме за спомен.

Опушихме чак луната.

На сутринта открихме, че огънят не е бил добре загасен – оставила бях тази работа на децата, но не ги наблюдавах. Така те от опит се убедиха колко е трудно се гаси огън и как може отново да се разпали от тлеещо огнище.

Освен този полезен урок, на сутринта имахме още по-обилен пушек, който се стелеше между дърветата и блестеше в лъчите на изгряващото слънце, правейки ги да изглеждат като струни на арфа.

Големия толкова се впечатли, че направи и клипче:

Направихме си разходка до местните рибарници,

плацикахме си крачуните,

гушкахме баскервилското куче,

видяхме какво представлява дарак на живо и отблизо,

 

снимахме весели и тъжни селски къщурки

и врати към отдавна погребано минало

или пък към… нищото :)

и накрая „потанцувахме” с уличните кучета…

* * *

Нещо, което страшно, страшно много ме натъжава всеки път когато отидем на село – звънът на църковната камбана, но не за празник.

Както може би в повечето малки селца, църквата ни си няма свещеник, даже вече няма и питроп, и стои затворена през цялото време. Само на погребение я отварят, не знам на празници идва ли някой, ама то и набожни хора в селото май не са останали… А така ми домиля да я видя пак отвътре!

Звънна камбаната, а у мен една идея: да идем. Какво като не познаваме покойника – църква е, да влезем за малко. Речено-сторено. Само дето докато отидем, тя работата свършила, та заварихме попа да заключва. Свестен човек ще да е – примолихме се само да надникнем че ни е домъчняло и той отвори. Нямах идея дали е позволено да се снима, затова, без да питам, щракнах възтайничко едно криво фото и излязохме.

* * *

Успяхме да подредим и дървата под сайванта – нищо работа, но внесе толкова уют!

За няколко дни преваля и малко ситен дъждец, който изведе на шествие цялата охлювена популация, а тя не беше хич малочислена в цялата тази пищна зеленина! Направо охлювено царство! Излизаха на орди :D
Реших да демонстрирам на децата една не много популярна наклонност у градинските охлюви, а именно – да ядат бисквити! Трябва да знаете, че охлювите много обичат да похапват бисквитки! И така, през дъждовните дни основното занимание на малкия беше да им предоставя това удоволствие и да ги наблюдава. Гушнал един стар чадър, клечеше с часове на двора като огромна гъба и им устройваше гощавки.

И не на последно място, а за тях даже може би на първо, е факторът хубава храна (за децата имам предвид, не за охлювите). Исках да ги накарам да се отпуснат, да усетят спокойствието и едновременно с това възможността на село да се преживеят тооолкова хубави неща като човек да стане рано, но добре наспан, да си сварѝ току-що издоено мляко,

или да прекара повече от час в пържене на палачинки на верандата вечер, под звуците на щурци и славеи и при полъха на прохладен бриз – явление, което в града не съществува по време на горещите летни месеци. Месихме мекици, купувахме пресен домашен мед, правихме си жар и пекохме какво ли не… Преживяхме и така странното за нас обстоятелство хлябът в магазина да свършва в 7 ч. сутринта!

Но аз бях въоръжена с брашно и мая ;)

Не знам защо, но там приготвянето на храна не ме обременява толкова, а измиването на съдовете става почти неусетно. Като че ли всяка дейност става приятна! Има толкова много място – широко ти е на душата!
Направих и два буркана от така нашумялото напоследък „сладко” от бъзе – страшен имуностимулант било! То ние не сме от най-боледуващите, та няма как да я проверя тая работа, ама нали е за идеята… (накрая си го ядох сама)

Наблюдавахме …иска ми се да кажа „най-различни животни”, но ще трябва да се примиря с „най-различни насекоми”. Тази пухена гъсеничка беше голяма атракция и задържа вниманието мнооого време:

Една сутрин пък, докато си седях на верандата, станах свидетел на това как една оса отнася умрял молец. Тъй като обикновено вечеряхме там, нощните насекоми се лепяха по горещата крушка и често падаха мъртви на земята. Не подозирах че си имам такива чистачи! Когато осата се върна за втория „труп”, вече се бях съвзела от стъписването и знаейки какво ще стане, грабнах телефона (онзи, същия, хихи)

Друго природно чудо, което не мога да се сдържа да споделя е ето този спираловиден корен:

Какво го е накарало да расте под формата на пружина в една толкова еднородна и лишена от камъни почва – нямам никаква идея!

Общо взето сутрините ми започваха с изкореняване на дивите фиданки, които се бяха загнездили в долната част на двора. Мисълта че мястото може тъй лесно да се превърне в гора, ме хвърли в ужас и ме изпълни с нестихваща енергия. При това, знаейки, че в основата на корените лежат множество спящи пъпки, които се активират при загуба на надземната част, но пък не знаейки на каква дълбочина са разположени, аз реших за по-сигурно да изваждам младите дръвчета с поне 40 см (!!!) корени. Дворът придоби вид на лунен пейзаж с множество кратери. Бях твърдо решена че трябва да я свърша тази работа час по-скоро, защото следващата година растенията ще са много по-големи и заякнали.

В края на престоя ни там, се бях справила само с половината (над 30) дървета, но пак се чувствах горда със себе си.
Не знам доколко може да се придобие представа от тези снимки „преди и след”, но нямам по-добър материал. Можете да видите нашествениците и бъдещи пораженци на долната снимка в най-свежия зелен цвят, който придава и основния чар на общия пейзаж. На следващата, тези същите, лежат в купчината на преден план:

Аз така и не можах да си дойда на думата, както обещах в заглавието! Толкова много неща сме правили – даже не подозирах когато започвах да пиша! А имах чувството че съм свършила толкова малко! Обичам го това място! Обичам я тази къщичка, обичам го този двор! Как ми се иска да ги приведа в предишното им състояние!

* * *

Моля тези, които ме познават лично, да не споменават името ми в коментарите!

Благодаря!