Селската тоалетна (психотрилър)

Селската (външната) тоалетна е съпътствала човечеството от дълбока древност, а в наши дни се смята за неуместен дискомфорт и излишна екзотика. Да излезеш вън в тъмното или при минус 15 градуса, тласкан единствено от непреодолимата физиологична нужда, определено предпазва от прекомерно разглезване, създава предпоставки за незабравими преживявания и съдейства за култивирането на приключенски дух. Всъщност, бих могла да продължа списъка от ползи: способства за развиване на фантазия и чувство за самосъхранение. Като цяло със сигурност прави човека по-òправен и приспособим във враждебна среда.

Както се подразбира от предходния текст, аз харесвам селските тоалетни!

Е, не всички, но нашата определено ми е фаворит!

Не харесвам тези, които са прекалено плитки (затова много миришат), или „пода” им е от дъски, които никога не са достатъчно дебели. Огъват се застрашително от тежестта и ти напомнят че „си пръст” и можеш много лесно „в пръстта да се върнеш”. Това чувство се подсилва и от гледката изпод краката, тъй като освен че са тънки, дъските обикновено не са достатъчно плътно наредени. При това положение се чудиш дали наистина ти се иска ямата отдолу да беше по-дълбока.

Но да оставим тези некачествени представители и да се върнем на моята, която определено има всички предимства на една престижна селска тоалетна! Въпреки че вратата е ниска като на свещено място и се влиза със смирение, щом вече си опазил главата си от горната греда (пък даже и да не си), трябва да продължиш да внимаваш за случайно провиснали паяжини със или без техните обитатели или остатъци от добре омотани, изядени насекоми. За тази цел веднага вдигаш поглед право нагоре и ако няма какво да ти се лепне на темето, можеш да си позволиш лукса да се зарадваш. Моята тоалетна носи и други дребни радости като прозорче и липса на таван – покривът е издигнат директно над стените. Това архитектурно решение способства за по-добрата вентилация на помещението, което (предвид неговата потреба), си е истинско предимство.

Прозорчето за мен до ден днешен няма изяснено предназначение. Малко и кръгло, обрамчено с метална халка от външната страна на иначе простата дървена врата (кой пък мераклия си е играл толкова!), с надве-натри закрепено отвътре стъкло, то се намира на такава една никаква височина, че човек не може да надникне през него нито ако застане прав, нито в работен режим (при клекнало положение). В първия случай то би се явило някъде на нивото на пъпа, а във втория – доста над „хоризонта”. По този начин прозорчето става почти неизползваемо от вътрешната страна. Да се използва пък откъм външната не бих искала дори да си помислям!

Подът вече е нещо съвсем друго – винаги ми е вдъхвал доверие! За разлика от средностатистическата селска тоалетна, нашата е изградена върху дебела бетонна плоча, която никога и при никакви обстоятелства не е давала признаци на поклащане или огъване.

Дупката… Не знам дали съществува дупка  на селска тоалетна, която никога да не е предизвиквала нечии страхове и фантазии.. Но тази на нашата е от най-безопасните! По-малка от педя в диаметър, кръгла и безобидна, тя не би била способна да погълне и най-малкото човешко същество, което може да се добере до нея на собствен ход, така че не дава повод за никакви притеснения. Въпреки това, аз като дете, в случаите когато не ми се ходеше неистово до тоалетна, отделях по малко време да разгледам отблизо това явление на архитектурното изкуство – дупката на селската тоалетна. Освен че е малка, много успокояващо ми действаше и факта, че дава ориентация за дебелината на плочата. След като се убеждавах за пореден път в безопасността на терена, аз по мъничко съжалявах че в дупката е толкова тъмно, че не мога да видя какво има вътре! Ама не си мислете че съм имала интерес към естествения пълнеж! Знаете ли какви неща изхвърляше там баба – умрели болни кокошки, счупени стъкларии – изобщо всичко, което беше неразградимо и не можеше да се хвърли върху купчината тор, изчезваше в бездънната тоалетна. Е, аз си знаех че има дъно, но толкова ми се искаше да видя колко е дълбока тази тоалетна че никога не се напълва!

Дойде време да ме осени и това щастие.

По време на описаните в предходната публикация събития, животът ми се разнообрази с едно ужасяващо „приключение”.

Не беше един от моментите, в които се вълнувах от съдържанието на тоалетната. Просто поредния ден, в който с баща ми бяхме поработили добре и хапнали порядъчно, след което той си полегна за следобедна дрямка, а аз се отбих при главната героиня на настоящия разказ.

Сваляйки дънките, усетих ..или по-точно не усетих как айфонът ми се изплъзва от задния джоб и с леко притракване по стените на дупката, изчезва в тъмната яма.

Не мисля че съм способна да опиша чувството!

По-скоро бих призовала за минута мълчание, през което време всеки читател да се опита да си го представи и да поскърби за загубата.

Нахлузих дънките обратно и си намерих друго местенце за вършене на спешната работа. Бях в абсолютен шок. Сякаш половината кръв от тялото ми се беше събрала между ушите и се блъскаше като във вълнолом. Като че ли спрях да съществувам в реалния свят и се преселих в някаква паралелна вселена. Все едно се разделих на две. Едната аз стоеше в потрес без да мисли за нищо и се надяваше наистина да е спряла да съществува. Другата обаче мислеше съвсем трезво и изтича в къщата да вземе фенерчето.

Пътьом изрекох гореща молитва баща ми да спи дъъълго и непробудно и най-вече да не вземе да му се приходи до тоалетна.

Телефонът определено ми беше скъп – и в буквалния, и в преносния смисъл. Да погреба толкова пари, снимки и видеа на дъното на моята обична селска тоалетна – това беше повече, отколкото крехката ми психика можеше да понесе!

Фенерчето пък, предполагам, беше поласкано от вниманието, тъй като мултифункционалния телефон беше го изместил от живота ми, а сега спасението му зависеше от него. Мушнах ръката с фенера в зловещата дупка и заразглеждах. Малкият корабокрушенец се беше отклонил при удара в ръба и си лежеше „по гръб” встрани от последните попълнения на тоалетната.

Толкова близо и толкова далеч! Както се пее в онази песен, „най-далечно разстояние е туй, което ни дели!” Огромното, непреодолимо пространство от около 3 метра ме хвърляше в тотална безпомощност!

Нямах време да пея тъжни песни, трябваше спешно да действам! Отидох да търся нещо, с което бих могла да го стигна. Попаднах на някакво устройство, което никога преди не бях виждала, не знам как се нарича – нещо като лозарска ножица на върха на много дълъг и прав прът, която се задейства „дистанционно” с помощта на въженце. 

Тръгнах да проверявам дали ще стигне като дължина. За малко да се появи и друг проблем – ъгълът между вратата и дупката можеше да се окаже прекалено малък за да мога да вкарам дългия прът. На косъм бях да свалям керемиди и да го пъхам през покрива.

Не се наложи.

Но дължината не стигна. Трябваше да намеря удължител. Дръжката на парцала за под щеше да свърши работа. Оказа се че общата дължина от около 3,5 м (3,5 м!!!) едва беше достатъчна.

Освен дълъг прът, ми беше нужно и нещо, с което да мога да загреба.

Хрумна ми че мога да си направя кепче от найлонова кесия и тел. Направих малко телено кръгче и  на него нанизах за по-сигурно две кесийки. Прикрепих го към пръта и го наврях в тоалетната.

Бъркането в дупката се оказа по-трудно от очакваното. Този прът беше ужасно тежък, а аз трябваше да го държа съвсем близо до края, което го правеше и нестабилен. За да ми стигне дължината, трябваше да провра вътре и ръката си. За да светя с фенерчето обаче, трябваше да вкарам и другата си ръка… чувствах се като маймунка в капан с орехче. Кой знае как съм изглеждала отстрани с двете ръце в кенефа… никога не съм предполагала че ще се докарам до там!

Първият опит да гребна телефона беше повече от неуспешен. Телта се оказа прекалено мека, а целият „уред” – прекалено тежък и при първото съприкосновение с дъното, кръгчето се огъна и почти зарина телефона с рохкавата пръст. Идеята че можеше много лесно да го закопая ме хвърли в нов ужас и тръгнах да търся друго решение.

Пред погледа ми попадна малка пластмасова кофичка от боя. Изглеждаше много по-стабилна и се надявах да свърши работа. Оставаше да реша как да я закрепя.

В горната част на дръжката от парцала имаше „ухо”. Пробих кофичката отстрани, проврях вътре ухото и препречих през него една дебела клечка за да го държи. Тръгнах към тоалетната с новото произведение.

Инженерната ми мисъл беше сработила достатъчно добре и телефонът беше успешно загребан. Мисията вървеше към своя победен край, когато... точно до ръба на дупката, на сантиметри преди излизането си, кофичката се килна и метна скъпоценния мини-компютър обратно в бездната!

Призовавам за втора минута мълчание!

Изкарах пръта, грабнах отново фенера и заоглеждах. На път съм да си поискам трета минута, защото телефонът го нямаше! Нямаше го!!! Стените на ямата бяха неравни като на пещера, а дупката надолу се разширяваше конусовидно и зловещо. Отстрани по дъното стърчаха счупени стъкларии. Всичко органично се беше превърнало в ситна, влажна, рохкава пръст, освен малкото пресни „неща” в средата. Не видях жадуваните от детството скелети на кокошки и други тленни същества. Не виждах и най-жадувания предмет – телефона.

Ето в този момент започнаха истинските молитви!

Не съм предполагала че ще дойде момент, в който ще съжалявам че подът на тоалетната е толкова неразрушим! Искаше ми се да намеря начин да разбия тази плоча и да се спусна долу. Бях готова да претърся мястото с голи ръце. Идваше ми да рева, да си скубя косите и да си удрям шамари, но нямах време за това (може и да съм ревала, не помня). Всеки момент баща ми можеше да се събуди… Как да му кажа че съм допуснала такава простотия – да си държа телефона, който струва повече от неговата пенсия, в задния джоб и да отида с него до тоалетна!

Въртях се около дупката, навряла вътре ръката с фенера и с поглед претърсвах всеки сантиметър. Можеше да е навсякъде! Можеше да се е забил право в средата, в купчината …(пийп)

След малко отчаяният ми поглед зърна страничния ръб на телефона току в самия край на ямата, забит до стената. Усетихте облекчение? Не усещайте! Мястото беше толкова критично, че загубих всякаква надежда да успея да го измъкна от там. Аз едва го загребах от най-удобното място, а в този ъгъл, освен да го заровя докрай, не виждах какво друго мога да направя. Нямах никакъв шанс, освен ако не го издърпам към средата.

Да, но как?!

Втурнах се да търся някаква кука. Не ми отне много време. Ако нещо можеше да свърши работа, то това беше любимата решетъчна лъжица на баба! Дългата дръжка, огъната в края, беше идеална за целта. Не съм се сетила да снимам лъжицата, но тук на тази снимка случайно в кадър е влязла дръжката и можете да видите завития й край.

Махнах кофичката от пръта, прикачих лъжицата и наврях отново ръце в кенефа.

Наистина се надявам, че усещате огромното напрежение докато пресъздавам действията си, понеже не мисля че съм способна да опиша какво реално преживявах вътрешно!

Да, лъжицата свърши работа. Телефонът беше придърпан към средата и устройството за бъркане отново беше префасонирано от кука към кофичка. Операция загребване се повтори, но този път не оставих кофичката със скъпоцениия товар да стигне до ръба на отвора. Докато беше все още вътре, хвърлих фенера и бръкнах с ръка да взема телефона.

Усещането да го държа отново – никога няма да забравя този миг!

Един час след това все още треперех!

Телефонът беше съвсем чист, освен малкото остатъци от пръст по ръбовете. Въпреки това, половин пакет влажни кърпи отиде в бърсане. Баща ми ме завари в това положение. Останалата част от седмицата мина в заядливи шеги и подмятания от негова страна. 

„Отивам до тоалетна” – „Телефони ли ще търсиш?” и „Виж дали няма да ми намериш един айфон и на мене!” Май по-пиперливите съм ги забравила.

Забравила съм и кошмарите, които сънувах известно време след това, помня само един сън, в който се спуснах в ямата на тоалетната, а там имаше цял един друг свят, нещо като „долната земя” от приказките, от която няма път наобратно.

За семейното посещение през август тоалетната се сдоби с нова табела, а от онзи ден нататък телефонът ми отказваше да я доближи. Оставаше върху купчината тухли отстрани до пътечката.

 * * *

Моля тези, които ме познават лично, да не споменават името ми в коментарите!

Благодаря!