Юни 2017 – Джунгла на север

Замисленият за прекарване на село август ме изпълваше с дълбоки вълнения, но и с не по-малко притеснения..

Последните пъти, когато ходихме семейно, бяха запомнени с десетки нощни ухапвания от неизвестни насекоми по целите ни тела. Здраво място нямаше, а да се събудиш в селска къща с две нахапани от горе до долу деца, не е от най-приятните преживявания…

Когато споделих с баща си намерението да отидем там през лятото, съм сигурна, че той също се е развълнувал и притеснил едновременно, но показа само …второто. Знаейки какво ни чака ако се изтърсим директно на село, той планира да прекара няколко дни в подготовка на обстановката. Аз пък реших да използвам случая да си изпрося още малко време там, а и да помогна с обезпаразитяването на терена или поне да бъда подготвена психически…

Така семейният съвет прие внесеното предложение да отида „да помогна на татко”.

* * *

Беше началото на юни. Пътят беше вълнуващ. Всъщност за мен пътят винаги е вълнуващ, защото много обичам да пътувам, особено на дълги разстояния, но вкъщи само аз съм така. Освен това за първи път щях да шофирам сама до Русе!

Още с наближаването на планината небето се намръщи и притъмня. 

А горе, в Балкана, имаше мъгла. Или по-точно направо облаци – толкова гъсти и плътни, че не знам дали някога съм попадала в толкова непрогледна мъгла преди това. Завоите на Шипченския проход потъваха като в бездна, а от двете страни на пътя изскачаха силуети на клони направо от нищото, и изчезваха назад като ръце на призраци. Беше много яко!

Слава Богу, стигнах невредима до Русе, откъдето взех баща си и продължихме още 50 км. в почти обратна посока – на юг, към село.

Този 350 км. път ми е любимият! Особено последните 50! Но за пътищата и тяхното място в сърцето ми – друг път :)

* * *

След като бях там само два месеца по-рано, си мислех, че знам какво да очаквам. Изведнъж, навлизайки вече в нашата улица, попаднах в нещо като тунел от треви, които бяха по-високи от колата и надвесени до средата на асфалта! Улицата фактически беше останала наполовина! Трудно паркирах „до тротоара”, тъй като и него го нямаше хаха – попаднах в едно тъй диво и обрасло място, че ако някой ми го беше описал такова, каквото е, щях да си помисля че преувеличава поне десет пъти!

Добре че имам снимки и че мога да ви ги покажа – това ще ми спести много страници описание!

Това е.. хкм, малката портичка! Да бе, там си е! Ако сте чели предишната публикация, или поне сте разгледали снимките, значи вече имате представа как би трябвало да изглежда тя.

Копривата под прозореца е висока над два метра, а еднородната широколистна маса вдясно е …бор! Добре замаскиран от повета бор!

Целият май месец беше много дъждовен и непознатото дотогава за мен растение повет, което се оказа истинска лиана, се беше развихрило в невиждани мащаби.

Пристъпвайки към така невероятно обраслата врата, имах чувството, че се намирам пред Тайната градина. Трудно ми беше да повярвам, че само преди два месеца нямаше и следа от тази пищна растителност!

Друг виден представител на местната флора – бъзето, също демонстрираше завидни постижения в областта на гигантоманията. За разлика от повета, това растение ми е добре познато от детството и във всичките ми представи е вървяло заедно с копривата, но и двете с доста по-умалени размери (не повече от метър). Е, двуметровата коприва я видяхте отвън на тротоара, ето го и негово Височество (в съвсем буквалния смисъл на думата), бъзето:

Ако сте пропуснали предишната публикация, можете да погледнете последната снимка – на нея ще видите как е изглеждало това същото място 10 години по-рано. Пък и какви ти десет години? То само преди два месеца си беше.. нормално!

Сега разбирам нагледно какво означава да направиш някого „на бъзе и коприва”. А пък ако знаете какво е да направиш някого „на повет, бъзе и коприва”! :D

Върху циментовите колове, за които едно време се привързваха лозите, се простираше море от повет, разлюляно във всички посоки и допълнително уплътнено и поддържано от огромните, над два метра стъбла бъзе, които в края на „градината” се бяха надвесили с все ръст над пътеката (горната снимка) и я правеха непроходима!

 

Иска ми се да предам цялото чувство на онзи момент, но едва ли съм толкова добър писател! Просто си представете как от градската действителност, в която бях прекарала последните си 20 години, изведнъж се гмурнах в това неочаквано зелено море, което беше покрило всяка педя от двора! Още с излизането от колата ме обгърна една съвсем различна  атмосфера. Всичко наоколо жужеше, пееше и чуруликаше! Самият въздух беше толкова различен и наситен с аромат на „диво”. Климатът през последните два месеца беше позволил на това място да се превърне в една микро дъждовна гора!

Вървях с телефона и снимах, снимах, възклицавах, правих клипчета и отново възклицавах и едновременно с удивлението пред това природно чудо, се стъписвах при мисълта да заведа семейството си там през август…

Тревата е пораснала дори по стълбите и между плочките на терасата.

Продължавам нататък – тук поветът е облякъл кола, по който едно време се катереше така нареченото „синьо цвете” (клематисът) на баба.

Последният беше все още жив, сврян някъде там сред листаците на дивия си роднина (латинското наименование на повета е Clematis vitalba и като цяло българската дума за клематис всъщност е повет).

А това е пътечката покрай прозореца на кухнята…

След като се прошмугвам през повета, завивам зад ъгъла и се озовавам в горната част на двора.

В далечината е голямата порта, през която влизаше каруцата (а понякога и колата).

Всичко беше потънало в някакво едновременно тъжно и сладко безвремие. Беше много, много изоставено и окаяно и в същото време бликащо от живот и радост. Радост че се завръщам? Не знам за двора, но аз се чувствах точно така! Исках да овършея всичко, исках да въдворя предишния ред и уют!

Това е снимка на огражденията за животните. Доста е изкривена перспективно, понеже е панорамна, но горе-долу можете да придобиете представа, особено ако сте разгледали предишната публикация, където показвам как е изглеждало същото място преди. То е ясно, че няма да е като тогава, ама чак пък толкова…

Клоните на ореха са надвиснали ниско, а отдолу е избуяла пищна тревиста растителност. По-назад мрежите и коловете също са облечени с повет и още едно друго увивно растение, което май се оказа хмел. До стената на зимнѝка имаше фиданки див орех, както и по целия тротоар от портата нагоре. Ако отворите Уикипедия да прочетете информацията за това дърво, ще видите колко буен и инвазивен вид е – произхожда от Китай все пак! ;)

Дивият орех, там където е пораснал съвсем близо до стената, опира в стрехите, надига крайните керемиди и разкривява улуците. Освен това подпъхва корените си в основите на стените и размества тухлите. До ден днешен се боря с новоизрасналите нашественици – страшни разрушители се оказаха тези растения!

Мазилката и входната врата бяха в окаяно състояние.. Всичко беше покрито с множество обитаеми паяжини (на снимката вече ги няма).

Измежду живите обитатели имаше и такива, които се бяха отдавна споминали, а имаше и такива, които после се споминаха :D

Намаляването на паешкото население беше една от основните ми цели през тези дни. Бъдещите жертви бяха внимателно наблюдавани, снимани и усмъртявани (е, „внимателно” не се отнася за последното действие). Няма да ви занимавам с моята арахно-фотография, само ще отбележа, че към настоящия момент познанията ми за клас Паякообразни са значително обогатени, а неговите представители са незначително намалени :D

Да влезем в кухнята.

Ако всичко в предишната публикация беше дело на 80-годишната ми баба, то всичко в настоящата е дело на 70-годишния ми баща. За съжаление (или за щастие…) не съм правила снимки на стаите, освен 2-3 на кухнята и 1-2 на салона, но мисля че и малкото, което ще ви покажа, е достатъчно красноречиво. Същата тъга, мизерия и разруха цареше в цялата къща.

Както споменах в предишната статия, баща ми решаваше проблемите радикално. Затова след смъртта на баба, му хрумнала гениалната идея да раздаде по-ценните неща на селските бандюги, за да не се изкушат да обират къщата когато остане без стопани. Ермомелката, медната пръскачка, новия хамут за големия кон – ей такива неща и кой знае още колко, за които дори не ми е казал, са заминали безвъзвратно…

Освен това, като типичен мъж, той разместил мебели и легла така, че да не му се пречкат много-много, вдигнал всички черги и килими, направил и някои странни съоръжения като това, което ще видите на следващата снимка, изобщо – мъжка работа отвсякъде!

За подсигуряване срещу взлом е направил метална решетъчна врата на горния вход (това добре), затъкнал прозорците с разни непрозрачни материали (фибран, ламарини), прихванал черчеветата с винтове, за да не се отварят; между външните и вътрешните прозорци инсталирал разни решетки както му попадне – в кухнята са забити директно в касата, в салона ще видите след малко какво е сътворил... Изобщо, вложил е цялата си творческа мощ, за да затрудни евентуалните нашественици – както самият той се изрази: „Те ако решат да влязат, ще влязат, ама защо да им е лесно?!”

Не знам за крадците, но на нас определено ни е трудно да достъпим до собствения си имот! На входната врата откъм терасата не беше направил решетка, но затова пък я залостил отвътре с една друга метална врата, затисната с пейка, хладилник, печка и маса! Почти ми е смешно като си спомня… 

Тук можете да видите система за затваряне на прозорец с две дебели дървени летви, прихванати към касата, посредством парчета винкел. Ламарината също е завинтена за черчевето – да не си помислите случайно че е лесно да се демонтира! На баща ми творенията може да не блестят с естетика, но са ВЕЧНИ! Каквото правеше го правеше така, че да надживее и него, и нас и почти да не може да бъде разрушено.

Пердетата са свалени – какво да се пречкат и да събират прах! Подобното на мивка съоръжение пък… е направо неописуемо, добре че си имам снимка!

Само да поясня, че в този ъгъл на салона никога не е имало чешма! Изобщо никъде не е имало чешма, освен в кухнята и баща ми се принудил да си сътвори още една, за да отдели двете „домакинства”, тъй като последните две години от живота на баба, той живя при нея. Тя беше прекарала няколко инсулта и заради това не беше съвсем адекватна. Баща ми се опитал да си прекара вода до тази част на къщата, но не знам поради какви причини  не е успял, и тръбата останала така да си стърчи забита в стената. Водата пък се доставя от качената на специална поставка 20-литрова туба с вградено кранче, отново негово производство! Системата е желязна: тубата се пълни като се използват по-малки бутилки (5-10 л), с които се пренася вода от чешмата, а обратната вода се отвежда по тръба в малка яма насред градината (е, покрита е, разбира се, но все пак…) Да му се ненадяваш, скрил сифона с перденце!

Съоръжението си е практично, спор няма, и се ползва до ден днешен, но вида му засилва още повече усещането за мизерия. Всъщност, сега като го гледам, ми идват идеи как да го замаскирам така, че да стане даже ефектно! Ех, само да имам повечко време там!

Последна спирка от първоначалния оглед – покривът. Общо взето нямам снимки, освен малко мъх по керемидите и ей този бръмбар, който не знаеше как да се откачи от ръба на комина.

Трябваше и да се подкрепим след дългия път и силните емоции. Аз по принцип съм върл противник на демонстрациите на кулинарни изкушения и пищни трапези, но тази първа вечеря тук не се вписва в тези категории (е, въпрос на вкус или на неговата липса). Ръчен хляб, сиренце и мешана салата – семпла храна, семпла обстановка – чувството беше почти като да ядем в гората. Все пак бих го предпочела пред който и да е ресторант, пред която и да е гощавка!

След като хапнахме и се отърсихме (най-вече аз) от първоначалния еуфоричен потрес, с баща ми грабнахме ножиците, секирите, косите, вилите, теслите, метлите и лопатите и се развилняхме в неравна битка с нашествениците.

Той дори по едно време отбеляза как върло унищожавам същата тази зеленина, на която първоначално се възхищавах и снимах така въодушевено. То хубаво, ама да не е в моя двор!

За няколко часа цимента си дойде на мястото. Следващата снимка е направена в 9 ч. вечерта на същия ден – направо си е доста работа, предвид че сутринта потеглих от един съвсем различен свят.

* * *

Ами.. какво да кажа – беше незабравима седмица…

От една страна неочакваната, неравна борба с безпределния повет, който беше завладял цееелия двор, ама целия! Навсякъде, където имаше пръст отдолу и светлина отгоре, имаше повет! Не само повет, то бъзе, коприва, хмел, тръни и разни видове треви, както и диви фиданки, бяха плъзнали и се вихреха на моя територия.

Та от една страна битката с природата, от друга – май за първи път откакто мама почина, баща ми си намери обект, върху който да излее горчивината, натрупана след нейната загуба… От написаното по-горе може би оставате с впечатление че съм преживяла едно вълнуващо приключение, но след първия ден нещата не бяха съвсем така. Наслушах се на обиди, обвинения и …пиийп! Знаех, че е самотен и има нужда да си излее мъката и се опитах да подходя с разбиране, но уви – безрезултатно. Въпреки прекрасното детство, което ми беше осигурил и чудесния баща, който беше преди, не мога да отрека, че трудно издъ̀ржах неговите словесни порои.

Последния ден го изпратих да си ходи с рейса в Русе, че да остана поне за малко сама и да се насладя на мястото и на спокойствието.

Ако сте изгледали кратките видеа, със сигурност сте чули как звучеше селото през цялото време. За първи път през живота си чувах славеи през деня! Явно си бяха направили гнезда в шубрака – баща ми разказа как миналата година открил едно. През цялото време не млъкваха – ни денем, ни нощем, с тази разлика, че вечер към тях се присъединяваха и щурците и всички онези нощни насекоми.

Нощем плъзваха и някои паяци. Има един пъстър вид, подобен на кръстоносеца, но по-едър, който прави наистина огромни паяжини. На следващото ни ходене щяхме да видим една такава на целия вход на верандата, който е широк поне метър и половина! По-точно не я видяхме, щото малкия мина директно през нея, ама хайде сега, подробности! Видяхме останалата част, която се ветрееше разкъсана. А собственикът ѝ се захванал да си възстановява жилището през нощта, когато големия син (тогава на 15-16 г.) решил да отиде до тоалетна… видял паяка в последния момент току пред лицето си.

Основната функция на този вид паяк в природата явно е да пречи на Homo sapiens да ходи късно вечер до тоалетна! Аз също направих един неуспешен опит и след като заснех пазителя на тоалетната на видео, направих кръгом и се прибрах. 

Къщата си имаше доста за оправяне и освен с буйната растителност в двора, се заех с пране на черги и килими (то това последното беше по-скоро по настояване на баща ми, аз бих ги изтупала само), малко разместване на мебели, обиране на паяжини, чистене на подове, стени и тавани – да, и тавани! В коридора таванът беше хванал мухъл, та го търках с една четка.

Само да ви напомня, че водата в имота беше спряна, затова носехме вода от изворните чешми и поливахме с лейката. Ето снимка на Изова чешма, която тогава изглеждаше чудесно и водата беше обилна, но последния път когато отидох, беше в окаяно състояние :(  

Трябва да чуете ромона ѝ! Като цяло звуците там придават много настроение на гледките.

По влажните места около чешмата бяха накацали множество пеперуди.

А вкъщи една пеперуда се беше заклещила между ламарината и прозореца на салона (който показах по-горе) и пърхаше много дълго без да успее да излезе. Опитах да помогна, но задачата наистина се оказа много сложна. След около половин час гимнастики, успях да я измъкна и реших да я снимам докато излита от ръката ми. Тя пък, сякаш за благодарност, не хвръкна веднага, а постоя и се повъртя пред камерата :)

Баща ми също позира за снимка докато разфасова повета и черницата пред кухнята:

Тук пък позира гордо с лейката след почистването на пътечката към тоалетната

Почистването на пътечката и то е с предистория. Баща ми решил да изрине кокошия тор от курника и да го натрупа на една купчина до вратата на тоалетната… Обилните валежи обаче го повлекли и разнесли по цялата дължина на пътеката, която е под наклон. Беше станала една каша от шума, тор и поникнала трева, която нахвърлях отстрани, както се вижда от следващата снимка:

Почистената пътечка пък, сенчеста и влажна, стана притегателна дестинация за костанските охлюви:

Ама са и бързи, да ви кажа – дооокато се наааведа да го снииимааам… Тооой се шмууугна в храсталака!

Освен клематисът, имаше още едно живо питомно цвете – тази нежна роза (доколкото си спомням посадена от майка ми), която беше цъфнала под планината от бъзе:

Изобщо, седмицата беше наситена с преживявания – хубави и не чак толкова хубави, но първите бяха повече, а и оставиха повече спомени :)

Свършихме огромно количество работа и къщата се преобрази. Ето малко доказателствен материал за състоянието преди и след:

Не съм правила снимки вътре. Аз по принцип не се сещам, че после ще искам да показвам. Снимам колкото за себе си. Дори до ден днешен пропускам да снимам „преди”, а само „след”, но понякога мащабите на резултата са видими само когато човек има представа и за изходното състояние на нещата.

Здраве да е ;)

Доволна съм че имам и толкова снимки, понеже само допреди няколко десетилетия фотографията е била лукс, а още два века назад – немислима.

Да не споменавам и факта, че можеше да ги изгубя безвъзвратно (снимките), но как и къде, ще разкажа в следващата публикация.

* * *

След като баща ми си тръгна, прекарах една наистина незабравима вечер! Последните лъчи на слънцето заляха двора с топла светлина а аз си стоях на терасата и попивах тези сетни мигове, знаейки, че те ще оставят дълбок и прекрасен спомен. Гледах сянката, която в едно неразривно цяло аз и къщата хвърляхме към „градината” и реших да си направя своеобразен автопортрет, понеже присъствието на автора във фотографията се брои за такъв, независимо дали това е само неговата сянка :)

Атмосферата обаче не може да се предаде без да се чуят звуците, които ме обгръщаха. Затова направих и последното кратко видео:

Ами.. „това беше всичко, приятели!”

На другия ден подготвих къщата за дългото ѝ чакане на нашето следващо посещение. А това хич не е лесна задача. Първо трябва да се приберат вътре всички инструменти и всякакъв имот, който не е за вънка или подлежи на кражба. Трябва да се внимава с хладилника – да се изпразни, размрази и подсуши; да се изхвърли всичкия хранителен и подлежащ на развала боклук, да се вземе всичко за пране, да се затворят всички прозорци (към онзи момент единствения прозорец, който можеше да се отвори, беше този в кухнята), да се залости добре задната.. опа! вратата към терасата, да се затворят всички врати в къщата, за да възпрепятстват максимално похода на мишоци от стая в стая; да се спре тока, да се затвори избата, да се залости портата, горната врата да се заключи с решетката, да се внимава вратата на тоалетната да не остане отворена… със сигурност пропускам нещо, но добихте представа! Предзимното затваряне е още по-сложно, но то сега не е на дневен ред.

Накрая се заключва портичката, качвам се на колата и… Чао, Костанденец!

Последен поглед към любимите ми хълмове със сипеи:

Остава само утехата, че ще ги видя скоро.

* * *

Моля тези, които ме познават лично, да не споменават името ми в коментарите!

Благодаря!