Къщата 10 години по-рано

 

Реших, преди да продължа, да внеса малко яснота относно самия имот. Въпреки че вярвам в безграничността на човешкото въображение, мисля, че ще бъде по-лесно ако знаете как да си представяте нещата, които описвам. Когато аз чета такива разкази, се стремя да си изградя максимално правдоподобна картина, но в много случаи само се обърквам повече.

Къщата на село не е от онези атрактивни старовремски селски къщи, даже е сравнително нова. Строена е някъде началото на 70-те. Затова пък си има други предимства: стаите са високи, просторни, с прави стени и големи прозорци. Има си баня и „вграден” гараж :)

Като цяло не е кой знае какво откъм тип градеж и материали, но на вид го докарва. Поне преди. Когато остана самотна и тъжна, сякаш се състари.

Нямам точен план/скица на сградата, но се опитах да изградя максимално правдоподобна схема по спомени и с помощта на сателитната снимка от Google Maps. Цялото чудо трябва да е малко повече от декар и е на баир, като високата част е откъм североизточната граница. Дворът не е терасиран, не е и чак толкова стръмен, но си има чувствителна денивелация.

Както се вижда от компаса, показала съм парцела в неговото реално разположение спрямо посоките на света.

Ето и „легендата” на схемата:

Първо да определя значението на цветовете:

С ярко светло зелено са обозначени входовете към имота – общо 3, от които средния (вратата на гаража), понастоящем е зазидан. 

Най-горе (вдясно) е портата –типична голяма селска порта, през която влизаше каруцата, с вградена малка вратичка в едната й половина, през която се минава стандартно когато няма нещо голямо за внасяне/изнасяне. 

Долу, най-вляво е портичката – малката портичка, която реално почти не се използваше, освен като най-пряк път за примъкване на пълните буркани от избата до колата.

Със светло синьо са маркирани прозорците, а с червено – вратите.

Розовият цвят обозначава всичко, което е покрито с покрив извън къщата.

В сиво съм маркирала площите, върху които е отлят цимент.

1-8 са обитаемите помещения – стаи, коридори, баня (7)

9 – гараж

10 – веранда

11 – зимнѝк. За разлика от южняшкото значение на зѝмник, което означава изба или помещение за зимнина, нашият зимнѝк е помещение за животни.

12 – две помещения за пиленца и кокошки

00 – разбира се, тоалетната

Двете по-важни пътечки, които представляват 2 реда тухли, също са отбелязани. Едната е към тоалетната – дълга и стръмна, като процесуален път, а другата.. ами то и другата е към нещо като тоалетна, защото отвежда право към купчината тор, която дядо складираше там (бежовите точки). От тази пътечка надолу беше обработваемата част на двора. 

А сега малко повече обяснения, илюстрирани със снимки:

Особено съм щастлива, че преди време, през далечната 2007 година (която на мен ми се струва като вчера), съм направила една обстойна фотосесия на къщата и двора, така че си имам едни хубави снимки за спомен и мога да ви покажа доста от това, което беше.

Единствената снимка, на която съм събрала цялата къща, е тази:

Тя е от 2015 г., когато къщата вече е необитаема. Следващите са от пролетта на 2007:

Тук, (на горната снимка), се виждат двата прозореца на кухнята и плочата отгоре, за която пиша по-нататък. 

На тази са стълбите на терасата, зад тях входа на избата, покрит с малка плоча, а над нея – прозореца на салона (№4). В дъното е малката портичка, а малко по-наляво от бора е края на северната граница на имота.

Когато са купували къщата, тя е била недостроена. Били са изградени само помещенията от 1 до 5, плюс верандата, която е била без стълби и парапети. Тази част впоследствие се е превърнала в „луксозната част на къщата”. Общо взето границата между помещенията в розово и тези в бяло, дели целия имот на две различни по статут зони:

До ден днешен имаме „спор” с моя съпруг кое е „предния двор”, кое – „задния”. Тъй като цялата бурна дейност едно време кипеше в горната част (нелуксозната), за мен това си остана „отпред”, а останалото беше като някакъв друг свят – там, отзад, във вътрешните стаи, където повечето време е много чисто и много празно, освен когато дойдат важни гости, но това се случваше много рядко, да не кажа само на сбора (веднъж в годината).

То не толкова че е спор, колкото това че ако ми каже „метлата е отпред”, нали се сещате къде ще я търся...  при кокошките :D

Противно на всички закони на етиката, първо ще ви въведа в кухнята.

За кухня някога е била предвидена най-малката стаичка в къщата (№5), но когато се изгражда останалата част, тя се превръща в нещо като коридорче между коридорите, а функцията на кухня се поема от №6.

В кухнята живееха баба и дядо. Там спяха, там се готвеше, там се ядеше, там се миеха чинии, там през зимата бумтеше най-топлата печка, в чиято фурна баба ми топлеше премръзналите крака, там от ранни зори до късни доби звучеше радиоточката. Там се хранехме и ние когато бяхме на село, изобщо – това е стаята, която събираше фамилията. В другите се оттегляхме само за да спим.

Единствената чешма в къщата е в тази стая, на границата с банята.

Имаше и една външна чешма под прозореца на банята – там баба обичаше да мие чиниите през лятото. Тя се използваше толкова много – за напояване на животните, за миене на цимента, дори за поливане – че кранчето постоянно се разваляше. Баща ми редовно му сменяше гумичките, а нерядко и цялото кранче. Накрая, когато баба се разболя, той реши проблема радикално – затъкна тръбата и там вече няма вода.

Той като цяло проблемите си ги решава така – радикално. Зазижда врати (тази на гаража), заковава прозорци… Когато баба почина и той се премести да живее в града, спря водата на цялата къща и махна водомера. Мислеше да направи същото и с тока, добре че го спрях.

Да се върнем на „горната част” на къщата, да не кажа „предната” :)

Това е входната врата, до нея прозорчето на банята и външната чешма.

Завъртам камерата наляво. Така постепенно ще направя цял кръг. На следващата снимка портата се пада зад гърба ми. (Ако не друго, цялата къща е пълна с маси :)). Голямото дърво отсреща е орех. Особено последните години е станал направо огромен и сянката му покрива цялата тази част на двора, осигурявайки приятна хладина в летните жеги и мнооого шума за метене през есента.. Още по-наляво и на следващата снимка се вижда мрежата, която огражда частта с животните.

Кучето се е пльоснало като мръсно пране върху камъните, а кокошките са се изпокрили. Едно време това беше лятната резиденция на коня, а понастоящем е развъдник на повет и коприва. В далечината се виждат постройките по горната граница – курниците и тоалетната, пред която е цъфнала вече несъществуваща ябълка.

Поглеждаме още по-наляво и виждаме постланата с тухли пътека към кошарата, а на стената – прозореца на зимнѝка.

Плъзгаме поглед по сайванта и стигаме до портата. Там, на сушинка, едно време стоеше паркирана каруцата.

Тук трябва да вметна, че тези кадри са правени доста след смъртта на дядо и много неща не са както в детството ми. На мястото на каруцата, са струпани дърва за огрев, а тя стои разглобена в гаража. Няма ги и повечето животни – коня, овцете, козата.. останаха само кокошките, кучето и някоя и друга котка, която успее да се спогоди с баба.

Ето още от сайванта:

А това е от лявата страна, таванът над гаража.

Тук е момента да вметна няколко думи за покрива, тъй като ясно се вижда принципа, на който е изграден – без никаква защита под керемидите. Това го прави много слабо място, да не говорим че и таванът също не е блестящо архитектурно решение: гредите са уплътнени с тръстика и кал, така че и най-слабото прокапване пробива директно. Ако не се вземат мерки навреме, от тавана може да паднат цели парчета, а ако течът е сериозен, или са откраднали керемидите, може да падне целия таван. Изобщо, за един такъв имот е много рисковано да е необитаван през по-голямата част от годината.

Старая се да не мисля за проблеми, които не мога да предотвратя и разчитам Господ да пази от сериозни аварии!

Ако погледнем още малко наляво, ще затворим кръга с входната врата, която се намира на има-няма два метра от прозореца на гаража.

Над кухнята, коридора и банята (6,7,8) има излята плоча, непокрита с керемиди. Там мятахме сеното да се доизсуши, или боба, който след като се напече, го блъскахме с вили да се разпукнат шушулките и накрая го веехме пак там.

Веенето, да обясня за по-младите читатели, представлява отделяне на зърната от плявата (всички остатъци от шушулки, стъбла и листа). Прави се като част от овършаното зърно се слага в по-малък съд, примерно кофа, и се изсипва бавно, „на тънка струя” и от високо, в друг съд. Задължително условие е да има вятър, който отвява леките боклуци, а тежките зърна падат право долу.

Освен гореописаните полезни действия, на плочата се правеха и много други неща – рисуваше се с цветни тебешири или счупена керемида, правеха се слънчеви бани, или се използваше за скривалище/наблюдателница, когато направя някаква беля, (а и без беля пак ставаше). Как пък не се научиха нашите да поглеждат нагоре! Наблюдавах ги как крещят и ме търсят из целия двор и къщата, понякога минаваха на сантиметри под краката ми, а аз, спотаила дъх, изчаквах достатъчно дълго, за да се уталожи първоначалния гняв преди да сляза отново.

Е, това че всички бурни дейности кипяха предимно в горната част на имота, не се отнасяше съвсем за мен! Аз умеех да върша подвизи и в луксозната част. Веднъж например стъпках едно прилично количество зърна от бъзе върху стълбите на верандата, така че тъмно лилавият сок проникна дълбоко в шуплестата мазилка и всички усилия на майка ми да го измие останаха безрезултатни. Тя реагираше доста емоционално на нашите пакости, но толкова бясна не помня да съм я виждала друг път.. Може би понеже бях вече прекалено голяма за да направя такава простотия, или пък самата простотия беше прекалено голяма – каквато и да е причината, тя вилня дълго, а аз, също толкова дълго, висях на плочата. А фамилията трябваше да се примири с лекьосаните стъпала през следващите няколко години докато пигментът изсветлее от само себе си и под въздействието на добрия Слънчо, който често оправя много неща :)

Друга любима моя „смислена” дейност беше да ровичкам из гардеробите. Особено единия – най-стария бабин гардероб! Там имаше парчета плат от всякакви материи, цветове и размери, купчини кърпи за ръце, чисто нови мъжки потници, разни пликове с поздравителни картички, които никой никога нямаше да изпрати и никой никога нямаше да получи – ей такива интересни неща!

Но една от най-любимите ми дейности (по-точно бездействия), беше да седя на стълбите на верандата. Особено по залез!

Но и по всяко време на деня, тъй като това беше едно особено тихо и спокойно място, където мнооого рядко се вясваше някой от другите обитатели.

На тази снимка батко добре е успял да улови чувството че съм господарка на стълбите, а залезът е заснет лично от мен с първия фотоапарат, който ми купиха като станах на 18. Разбира се, снимката е направена точно от същите стълби.

Както мисля става ясно, бих могла да говоря за всяко кътче; за всяка тухличка и керемидка имам история, но ще се опитам да се върна на темата.

Да надникнем в градските покои на луксозните стаи:

Стаята, която гледа към терасата (№1) винаги се е считала (или поне така ме убеждаваха) за най-хубава. Когато бях много малка, там живееше прадядо. Тъкмо се върнах към темата и щях да се отплесна да разказвам за него, но ще оставя написаното за друг път и ще кажа само, че след неговата смърт, тази стая беше отредена за мен.

Въпреки постоянните убеждавания на родителите ми че моята стая е най-хубава, аз винаги съм мислела за такава стаята на батко. Още когато прадядо беше жив, тя беше най-добре обзаведена, а след ремонтите беше превърната в спалня и отново изглеждаше по-луксозна, а „моята” стая си остана моя само на думи, защото в нея сложиха две ъглови легла и трябваше да я деля с батко.

На снимките обзавеждането вече е много различно, понеже след като дядо също си отиде и след като ние, децата, си поехме по своите пътища и напуснахме „семейното гнездо”, всички легла и доста от останалите мебели бяха разместени, а някои пренесени в Русе.

На първата снимка се вижда раклата с огледалото отгоре, която преди беше между ъгловите легла. Масата беше в средата на стаята, а кошарата и другите легла са внесени после вместо предишните. Понастоящем и тези легла са разместени, но печката си стои там, а вратата… вратата на моята стая е единствената в цялата къща без прозорец! Е, разбира се, вратата на банята също е плътна, както и тази на гаража, ама те не се броят. Всички останали, включително и външните, са с прозорци. Това придава допълнителна осветеност на къщата. Като цяло, нашата къща винаги ми е изглеждала особено светла и слънчева.

Е, аз за вратата не че се оплаквам – по принцип не харесвам да има каквато и да е видимост и въпреки че стъклата са релефни, то според мен пак си се вижда. Така че – улучили са точния тип врата, а двата големи прозореца на юг и на запад доставят доволно количество слънце през целия ден.

Ето гледката на запад, към терасата:

Стая №2 – стаята на батко.

Както вече споменах, най-луксозно изглеждаща и обзаведена като спалня, тя беше използвана изцяло от нашите.

Стая №3 – тяхната, си остана „тъмната стая”. Или поне аз така я наричам, тъй като освен че е единствената стая със само един прозорец, при това северен, постоянно бяха спуснати плътните пердета и тя наистина винаги е била най-тъмна. Като малка не разбирах защо мама и баба толкова държаха прозорците да са затъмнени. На горната снимка се вижда, че северният прозорец е със щори, а западния – с един дебел шарен плат, който все пак не успява да спре цялата светлина. А на следващата снимка – тъмната стая така и така си е тъмна, защо да не сложим и гардероба пред прозореца – тъй де…

Това е прословутият бабешки гардероб, който преди стоеше на мястото на масата, а под леглото (което понастоящем го няма), имаше куфар със стари книги, в които ровех когато ми е много скучно и се опитвах да разбера какво интересно намират в тях хората. В тази стая често имаше оставени билки да се сушат – липа, мащерка и цвят от бъз, които придаваха особен, неподражаем мирис. Най-вече цветът от бъз – до ден днешен, като помириша бъз, се пренасям в онази стая. На снимката, ако се загледате, и сега има изсушени билки, прибрани в найлонови торбички. Този Мечо… и той има история, но засега ще го оставим да почива в мир, тъй като вече го няма на белия свят благодарение на едно от радикалните решения на баща ми… (Не просто го е изхвърлил.. изгорил го е!)

Стигнахме до помещение №4 – негово величество салонът.

Тази дума винаги ми е звучала много престижно и ми беше толкова странно как е възможно в една селска къща да има салон, а в градските – не (никоя от моите приятелки нямаше салон в къщата/апартамента си)!

Така и нямам достоверна представа за размера на салона. В съзнанието ми той е твърде голям като за не-стая, но това май не е съвсем така. Винаги неотоплен, салонът ме изпълваше с особено страхопочитание. Когато си в салона, си като на кръстопът – цели пет врати те привличат, или те отблъскват – зависи от настроението. На първата снимка е вратата към терасата. С три стъкла с матирани ромбчета и перденце отгоре, тя изглежда най-ретро от всички врати в къщата, особено и заради двете хоризонтални прозорчета над нея. Последните не са част от вратата, което я прави непривично ниска. Аз това, разбира се, никога не го бях забелязвала, тъй като единствения член от семейството, който не можеше да мине прав през нея беше баща ми, но той беше усвоил умението да се навежда навреме. За разлика от един приятел с подобен на неговия ръст, който така си фрасна главата, че оттогава се чувствам виновна заради тази нечия недомислица.

В салона имаше една голяма квадратна маса, която увеличаваше двойно размера си като се разтегне и се използваше единствено когато дойдат гости, а през останалото време си стоеше празна и създаваше чувството че на нея винаги може да се разчита когато имаш нужда от допълнително място. Прозорците и тук са прилежно затъмнени с амбалажна хартия.

Ако се обърнем наляво, ще видим вратата на моята стая до тази към терасата, а на другата стена – вратата към „малката стаичка”, или

помещение №5, която (врата) в момента е отворена вероятно заради снимките, както и следващата, през която се влиза в коридора и се вижда чак другата входна врата. Иначе двете врати на тази стаичка винаги стоят затворени, тъй като те са важна граница, за която вече споменах и която винаги се е бранила твърдо.

Основните преносители на селския дух, който не трябваше да припарва до луксозните стаи, бяха мухите. В тази безмухова буферна зона никога нямаше повече от 2-3 мухи едновременно, които в никакъв случай не биваше да преминават и втората врата.

Ето я и въпросната малка стаичка. Тя е най-непроменена до ден днешен. Все така жълта и със старите снимки по стените.

Този поне 40-годишен хладилник все още стои там и все още работи, въпреки всички лудости, с които го атакувам. За него мога да разкажа поне три истории „ама друг път”.

Обръщаме се и продължаваме към коридора.

Вече сме в „предната” според мен или „задната” според мъжа ми част и така затваряме „кръговото движение”. Много обичам сгради с „кръгово движение” – такива с две входни врати и които можеш да обиколиш не само отвън, но и минавайки през вътре – идеални са за гоненица или криеница!

Коридорът и входната врата:

И, разбира се, баба.

Баба е навсякъде. Вървиш по улицата – тя те чака на портата.

Влизаш в коридора – тя е там. Шета. В кухнята – прави баница.

Излизаш на двора – тя копае.

Отиваш при кокошките – тя вече е там преди тебе – храни ги.

И като сме излезли пак на двора, нека видим как изглеждаше той когато беше стопанисван добре. Следващите две снимки са направени от две срещуположни точки – от къщата към разорания двор и от най-далечния ъгъл на двора – обратно към къщата.

Останаха две не много представителни, но интересни помещения, които са знакови за българската селска действителност:

Тоалетната и избата.

За селската тоалетна, за това какво може да се изгуби и какво може да се намери в нея, си имам специална история, която ще разкажа по-нататък. Засега ще се огранича само със снимка на вратата отдалеч.

Избата е Г-образна и е разположена под помещения 1, 4 и 5 – моята стая, салона и малката стаичка. 

Какво повече да кажа… снимките говорят сами. Но да караме подред:

Слизаме по стълбите – вратата е решена в ..розово! Откакто се помня не е боядисвана, а аз се помня поне отпреди 40 години.

Поглеждаме от ляво на дясно:

С  бъчвите баща ми също се е справил радикално… сега само намирам дъски тук-таме из сайванта.

Особено много харесвам каменната стена в дъното. А тази стомна, ако щете ми вярвайте, но тя виси там до ден днешен (или поне до последния път, когато съм ходила..). Кадилницата я взехме, но на следващото ходене ще я върна – няма друго по-подходящо място за нея!

Обръщаме се още по-надясно и влизаме във вътрешното помещение:

На следващата снимка – отвътре навън:

Пълни рафтове, пълни буркани..

Тръгваме обратно – ето така изглежда вратата, погледната отвътре:

А бурканите – по прекия път от избата през портичката и – право в багажника на колата. Мен този момент винаги ме е смущавал, направо не можех да й се начудя на баба как ги дава тези буркани с такава охота на майка ми и баща ми, даже им тика още в ръцете. А когато оставах там за по-дълго и бях така да се каже „от страната на баба и дядо”, направо се възмущавах как тези гражданя нахлуват на село уикенда, обръщат всичко, вдигат една гюрултия и после се изнизват ограбвайки избата – направо травмиращо ми действаше и си мислех, че никога няма да позволя мойте деца да стават такива консуматори и да ме ограбват така (елате ги вижте сега…)!

А после наставаше отново онова идилично спокойствие и направо се радвах че са си заминали.

* * *

Излизаме отново „на бял свят” – вънка е слънчева пролет.

Показвам тази снимка не случайно последна. Ако четете публикациите подред, в следващата това ще е едно от първите места, които ще видите как изглежда след точно 10 години.

Не е случайна и първата снимка в този разказ, въпреки че няма нищо общо с къщата. Сега ще ви кажа и за нея. Направена е някъде в средата на 90-те.

Това е едно от най-любимите ми места, това е моето олицетворение на Костанденец! Когато ми кажат „Костанденец”, аз виждам тези сипеи.

Когато пътуваме към село и видя тези хълмове, аз знам – пристигнали сме, вече сме у дома!

* * *

Моля тези, които ме познават лично, да не споменават името ми в коментарите!

Благодаря!