Април 2017 – Отначало (или от средата, или откъде накъде..)

Иска ми се да напиша „Всичко започна…”, но мога да отправя този израз към толкова много моменти от живота си, че не знам дали и аз самата имам представа кога е започнало всичко.

Иска ми се и да мога да ви разкрия ей така изведнъж цялата картина, но няма как! Ако започна отначало, никога няма да стигна до края. Затова ще изградя своя разказ ретроспективно – ще започна от „средата”. Но не онази среда, която разделя нещо на две еднакви половини, а онзи момент, в който нещата се разделят на „преди” и „след”.

Започвам със снимката над тази статия, или пролетта на 2017 г. 

Освен че е Тогава, това е и Там. 

Там, където се чувствам „у дома”, но не у дома вкъщи, а у дома във вселената.

Не мога да опиша това чувство и не мога да го обясня.

* * *

Израснала съм в един от най-красивите български градове – Русе. Омъжена съм и заедно с моя съпруг градим своя собствен дом в друг от най-красивите български градове – Пловдив.

Огромна част от детството си съм прекарала „Там” – на село и в къщата на село, и по пътищата около къщата и даже около самото село.

Селото е Костанденец. Ако някой не знае – това е най-хубавото село на света! Ако все още се съмнявате, попитайте мъжа ми!

Обичам и трите си „дома”, но „Там”... Там чувството продължава да е различно.

* * *

5, 6 и 7 Април 2017 г.

Тези три дни се оказаха повратни в моя живот, но не точно като ново начало, а връщане към старото, добре забравено или добре запомнено, скътано в някой сърдечен килер, чакащо търпеливо да залипсва достатъчно, за да бъде потърсено, избърсано от праха и реабилитирано.

Моят съпруг получи неочаквана командировка до Русе и аз реших да се възползвам да отида към своя край заедно с него. Не бяхме ходили от много години поради много причини и много неща се бяха променили. Откак почина и баба – 2013 г., къщата беше необитаема.

Взехме с нас и една близка приятелка. Тя искаше да види селото, а аз по принцип си искам да си го показвам (на целия свят, ако може), та се метнахме тримата на колата и отпрашихме смело и отговорно към Русе/Костанденец. 

(Ама че беден речник има този компютър! Бива ли да не знае думата „отпрашихме”?! Или „залипсва”!)

Тук ми се иска да вметна мнооого подробности – за колата, шофирането и дългия път, за семейните споразумения, мечти и мераци, но публикацията така и така става доста дълга и абстрактна, ще се въздържа от повече отклонения. За тези неща – друг път :)

Все пак мисля че е неизбежно да опиша малко предходни събития с цел по-добра представа за цялостната ситуация:

* * *

Баща ми беше кореняк гражданин на Русе, а майка – от село (не съм сигурна когато баща ми я е „вземал” дали е харесвал повече нея или селото :D), така че „едните ми баба и дядо” си бяха „селските ми баба и дядо”, а от „другите баба и дядо”, градските, беше останала само баба, понеже дядо починал когато съм била на 6 месеца и.. ами да кажем нямам много свежи спомени от него :)

Парадоксът е, че в Русе живеехме „на пъпа на града” в малка паянтова къщичка от две стаи и половина плюс незаконна пристройка, която трудно изпълняваше ролята на кухня, с малък двор и всичко това – част от една огромна къща, разделена между няколко семейства по не знам какви закони и на принципа на недостатъчно добре зазидани врати, през които спокойно се чувахме със съседите, та нямахме много нужда от телефони…

(Еми не мога да не се отклонявам – всичко в моя живот е толкова интересно! :D)

На село обаче къщата беше.. не „беше” а „е”, заедно с гаража, който направо си е вътре, около 100 квадрата – голяма, измазана (това е мнооого важно!) къща, с достатъчно високи и просторни стаи, всички без една с по два трикрилни прозореца, с дебели, прави стени, с истинска веранда и огромен, над декар двор.

От село се прибирахме, както може би всички по онова време – с пълен багажник и широки души, които натиквахме обратно в дребната градска къщурка като зимнина в хралупа.

От всички споменати дотук мои предшественици, към тази дата (април 2017), беше останал жив само баща ми. Бих могла да говоря много за него. (То аз мога да говоря много за всичко :D, даже за неща, за които по принцип няма какво толкова да се каже, но той, разбира се, не е от тях.)

Една от мечтите му беше като се пенсионират с мама да отидат да живеят на село. Майка ми обаче не доживя до пенсия. Почина на 57 (рак). За съжаление и няколко години преди своята майка! Последните 2-3 години от живота на баба, баща ми се принуди да живее с нея на село, понеже тя претърпя няколко инсулта. Можете да си представите мъката и на двамата, свързващото звено между които – майка ми – липсваше.

През 2013-та почина и баба, а баща ми се прибра в Русе. Колкото и да обичаше къщата на село, тя вече му носеше само мъка. Без мама той почти се отказа от живота. Не искаше да шофира (а беше страхотен шофьор), понякога ходеше до село с автобуса, за да поддържа поне малко от малко имота, колкото да не се събори от само себе си.

Така към 2017 г. къщата на село беше здрава, но необитавана от 4 години и можете …а може и да не можете да си представите в какво състояние беше..

Ще преглътна и ще се върна към своя разказ, който може би ще се окаже по-кратък от страничните разяснения..

След като оставихме моя съпруг в Русе, да си свърши работата, с моята приятелка заминахме за село. 

* * *

Беше.. ами беше пролет – много ранна пролет, защото в този край докато не мине месец март, ама до последния си ден, никой не може със сигурност да каже че е пролет. Свежа, хладна, дори студена пролет – от онези пролети, дето всичко си изглежда почти съвсем същото както през зимата (без снега), но тук-таме изведнъж в голата земя виждаш туфа нарциси, или насред посипаното с черни, недоизгнили треви и клонаци поле – цъфнало дърво.

Както споменах по-горе, тя (приятелката) имаше много въпроси, а аз имах много отговори. Разказвах кое какво е, къде какво е имало: огромната чаршия – метри, метри почти добре запазен асфалт, с общо взето кръгла форма – едно време едва побираше целия народ на сбора, на който прииждаха роднини до девето коляно и преспиваха по дюшеци на земята, вдигаха гюрултия до небето – то бяха безкрайно дълги хора̀, песни, претрупани сергии с едни особени видове вафли, които не можеш да си купиш от никъде другаде, освен от сбора на село, същото важеше и за дъвките, и за балоните и особено онези балони, на чието гърло беше нанизана дървена свирка, така че като ги надуеш, ги оставяш да се изпразнят отново по най-шумния начин… (не съм счупила рекорда за най-дълго изречение – в „Сто години самота” има едно, което се простира на поне две страници:))

Та… ето ги огромната чаршия, сега празна, и огромният универмаг, чийто надпис си стои непокътнат от време оно̀ – още си спомням особената миризма на сирене и още нещо в хранителната част на първия етаж и платовете, шивашките материали и други стоки за бита – на втория.

От там майката на най-добрата-ми-по-онова-време приятелка, ми купи първият комплект за бродиране – незабравим миг, невероятно вълнение! Състоеше се от неголямо парче бял памучен плат, на което с пунктир беше изобразен панер с плодове, имаше и 4-5 съвсем разноцветни конци! Още си го пазя това ръкоделие – прекалено грозно, за да го използвам, прекалено скъпо на сърцето ми, за да се разделя с него!

Винаги съм харесвала сградата на старата кръчма! Изглежда ми направо аристократична! 

Сега, отдавна необитаема, и може би ничия, половината покрив беше паднал. Фасадата още стои, обаче от вътрешната страна бавно, но сигурно се руши ;(

С особен за мен колорит се отличаваше и сградата на дараците. 

Понастоящем на нейно място се издига нов малък хотел.. хем се радвам, че в селото има още живот, хем ми е мъчно, защото предишните неща винаги изглеждат по-хубави.

Църквата… за църквата ще отделя специално време. Сега само ще спомена, че е строена още през 1860 г. и две години по-късно в две стаички в двора й е било открито килийно училище.

Имаме си и римски път, имало и някаква римска крепост, но аз така и не съм я виждала. Четох, че едно от преданията за името на селото е свързано с римския император Константин Велики, който, за да укрепи северната граница на Римската империя, построил редица крепости по Дунав включително и на днешната река Малки Лом (реката, която минава през село). Тази крепост в древността била наричана Констанца и от нея били останали само основи на зидове, които се намират някъде отгоре на онова плато от първата снимка.

Училището, кацнало на възможно най-високото място в селото, винаги ми е приличало на замък с каменната арка над входа. Откъдето и да погледнеш, все го виждаш. А малко по-надолу хееей там, под завоя, се кипри и нашата къща, видя ли я?

Ехх…

* * *

Моля тези, които ме познават лично, да не споменават името ми в коментарите!

Благодаря!