Април 2017 (продължение)

Моята приятелка беше впечатлена от архитектурата на северната част от родината, или по-конкретно от това, което се вижда по пътя Велико Търново – Русе и в частност, особено от резедавите прозорчета.

Аз пък се изненадах от собствената си ненаблюдателност! За мен България си е една и си я харесвам от край до край, и си я чувствам еднакво навсякъде (е, почти!)

Не мога да се стърпя да не отбележа че през годините, прекарани в Пловдив, когато ме питаха откъде съм, получих достатъчно много реакции от типа „другата България”, „дивия Север”, та чак до „чужбина”. Възмутена съм от това териториално разделение в психиката на толкова много хора и въпреки че оправдавам любовта на всеки към родния му край, ми е много криво когато върху мен започнат да валят разликите между отделните региони „ние тук, пък вие там”..

* * *

Отделихме си време да се разходим из селото и освен показаните в предната публикация сгради, снимахме и други, случайни места и къщи, върху които времето беше оставило своя безжалостен отпечатък:

Път, който вече не личи че е път..

Стари порти в прегръдката на копривата, отдавна неотваряни. Рушащи се плевни и дувари. Безотказно цъфтящи цветя и дървета…

 Отдавна необитаема къща с празни прозорци 

Трапезата ни беше напълно в унисон с преживяването – скромна  и селска

А бобът… бобът има мнооого специално място в моя живот, но за това може би друг път (не обещавам)

Е, имаше и мръвки, разбира се, но пак по селски – на жар. И гъбки с масло, ммм!

 

* * *

Честно да си кажа, от това, което помня към онзи момент, най-малко си спомням самата къща и двора! Помня повече чувството – тъжно и слънчево едновременно.

Помня и как разказвах – разказвах за хиляди неща, а тя ме слушаше търпеливо и даже с интерес. Сега като гледам снимките, мисля, че тогава съм виждала къщата по-скоро такава, каквато е била преди. На снимките изглежда съвсем като съборетина, а в спомените ми – топлина от разговорите и печката на дърва. (Да, април месец все още си има сериозна нужда от печка!)

Да бъда там беше като да изравям съкровище. Отдавна и дълбоко заровено съкровище. Всичко си беше на мястото, но сякаш и всичко го нямаше. Къщата беше толкова пълна и толкова празна едновременно!

Не помня колко време бяхме сами и кога съпругът ми се присъедини отново към нас, но когато бяхме вече тримата, тя каза: „Защо не си го оправиш и поддържаш този имот – виж колко ти е хубаво тук!”

Защо? Знам ли! Може би за да не обременявам семейството. Или защото усещах че няма да е по силите ми.. кой знае защо!

Тогава мъжът ми тържествено заяви: „Обещавам ти, че това лято ще прекараме тук един цял месец с децата!”

Нямаше нещо, което да ме трогне повече в този момент!

Е, аз съм реалист (реалист, който хвърчи в небето, ама това е една друга тема) и веднага си помислих „да видим какво ще се случи, че месецът да се превърне в две седмици..” – така и стана, но аз си бях достатъчно доволна. Прегърнах тези две седмици и си ги изживях както аз си знам!

В този миг се създаде един мнооого дълъг мост – мост през времето. Дълъг цели двадесет години. 

* * *

Един много специален момент

Колкото и да не искам да показвам свои снимки, не мога да не споделя една много специална за мен история, свързана с една от тях.

Отново се връщам малко назад във времето, за да направя една пояснителна вметка.

Както вече споменах, майката на баща ми беше моята „градска баба”. Като истинска интелектуалка, на стари години тя се занимаваше с писане на писма, решаване на кръстословици и малко изкуство, предимно дребни глинени пластики. Нейният гардероб беше един цял бленуван свят за мен (то по онова време всеки гардероб беше така :D). Измежду хората, с които кореспондираше (предимно роднини), имаше и една далечна моя леля (поне така я наричаха, но аз така и не разбрах каква точно ни е родствената връзка), която беше избягала в Амстердам и май не си стоеше много на д…-то, тъй като изпращаше снимки от различни краища на света, при това цветни!!

Когато наследих нейните фотографии, те не представляваха никакъв интерес за мен, освен една. Нея си запазих. Самата леля Кристи – облечена в нещо като монашеско расо, (въпреки че това може просто да е било тогавашното ѝ палто), на фона на загадъчен замък в далечината, сключила ръце пред себе си и загледана замечтано, тя беше напълно в унисон със суровата атмосфера на ноемврийската есен. На гърба на снимката имаше собственоръчен надпис „Мечтание”, ноември 1976.

А сега ще ви покажа една от снимките, които ми направи моята приятелка в околностите на Костанденец:

Позата не е преднамерена, аз даже изобщо не се сещах за снимката на леля Кристи! Тук просто ми е малко студено, понеже съблякох якето за фотосесията, та затова съм си хванала ръцете така :)

Когато една друга приятелка обаче видя снимката, възкликна: „Мечтание!”

Тогава аз се сетих за снимката на леля Кристи и се зарових в кашона със стари фотографии. И – о, да! Същият надпис, почти същата поза и, макар и без замък, почти същата сурова атмосфера!

За много от вас това може да не означава нищо. Просто някакво съвпадение, даже не дотам. Но за мен тези две снимки са много специални! Като бъдеще в миналото, като докосване до едни толкова далечни, едва доловими и все пак толкова безспорно съществуващи родствени връзки!

За мен това преживяване беше като завръщане. (Това май вече го казах?)

Година по-късно, точно на 8 април, щях да пътувам отново към Костанденец, след погребението на баща си.

* * *

Моля тези, които ме познават лично, да не споменават името ми в коментарите!

Благодаря!